„Камъните падат, всички умират“ (изд. „Orange Books“) от Линдзи Рибар попадна в полезрението ми благодарение на доста запомнящото се заглавие и неизбежната асоциация с онази песен от близкото минало. Естествено, прочетох анотацията и бях заинтригувана, но реших да отложа четенето на самия роман за по-късно заради все по-нарастващия куп от чакащи книги. Няколко изречения от Деси Желева обаче ме спечелиха моментално, най-вече заради усещането, че няма да попадна на поредния захаросан финал и недостоверно зрели и добри седемнайсетгодишни герои.
Аспен Куик произхожда от семейство, което има дарбата да отнема неща от хората – не физически вещи, а качества с външни проявления. Той и роднините му могат буквално да премахват части от човека, като чувства, спомени и още по-ужасно – способности, зрение, глас и т.н. Доста опасно сила, която те привидно използват, за да пазят от срутване скалата, надвиснала над малкото затънтено градче Трий Пикс. Нейната цялост семейство Куик подхранва със спомени, емоции и други видими или по-необозрими свойства. Всичко, което им е нужно, е нечий предмет, за да стигнат до същността на притежателя му и да вземат това, което скалата иска.
През едно наглед обикновено лято Аспен е на посещение при баба си в Трий Пийкс, заедно с приятелите си Тео и Бранди. В последната той е влюбен отдавна и решава да се възползва от способностите си, за да отнеме чувствата на Бранди към Тео. В негова защита ще кажа, че Аспен първи се е влюбил в нея, но несигурността му е изиграла лоша шега. Докато е чакал и събирал смелост, Тео го е изпреварил. Отначало изглежда, че всичко ще се нареди, защото Аспен изличава и лошите чувства, или иначе казано успява да превърти взаимоотношенията в групичката до онзи момент, в който всички рани са зараснали и вече сте само приятели. Така Аспен и Бранди най-накрая са заедно и щастливи.
Оригиналната корица на романа. Българската е дело на Живко Петров
Привидната идилия на Аспен обаче е нарушена от неясните обстоятелства около смъртта на братовчедката му, чиято загуба преди месеци той е приел доста хладнокръвно. Аспен среща загадъчната Лия, която не се влия от дарбата му. Именно тя се оказва катализаторът на въпросите, които Аспен започва да си задава за семейството си, за истинската същност на скалата, за това коя е баба му и най-важното – доколко морално е да отнема неща от някого, дори и безвредни или пък привидно с положителни последствия. Докато търси отговорите, прави разтърсващи разкрития за рода си, смъртта на братовчедка си и скалата.
За мен „Камъните падат, всички умират“ е трилър с паранормални елементи. Ако не беше възрастта на героите, нямаше и да предположа, че чета тийн книга. В чисто философски план романът е за избора и последствията от постъпките ни. Аспен не е отрицателен герой, а просто човек, надарен с изключителни способности. Като такъв трябва да внимава още повече как постъпва, защото властта е нож с две остриета. Истината е, че сме изправени пред същата отговорност с изборите, които правим всеки ден, всяка минута, с всяко решение и усилие, което полагаме. Всички правят грешки, но силата е в това да успееш да се поучиш от тях и да се опитваш да се превърнеш в по-добра версия на себе си от вчерашната. Такъв е основният мотив на романа, който те кара да се замислиш над собствените си действия и значимостта на свободната воля.
Въпреки свръхестествените елементи книгата е изключително реалистична. Намерих края за много удовлетворящ и достоверен и се радвам, че му беше спестена излишната захарност. Препоръчвам на всички почитатели на напрегнатите истории.
Прочетете още ревюто на Вероника при нас, както и отзивите на „LadyBug’s Page“ и „Writing is Fun“.
