Очаквах този роман на Олга Токарчук да е фрагментарно четиво. Tака бях чувала за „Бегуни“, която ми предстои, както и за други книги на Нобеловата лауреатка. По-скоро бих опровергала твърдението, че „Карай плуга си през костите на мъртвите„ (изд. „ICU“, превод от полски: Силвия Борисова) влиза в този списък – за мен тя не подлежи на жанрови категории и със сигурност представлява ясно изразена и последователна история, а не разпокъсан поток от моменти и размисли.
Заглавието е необичайно и дълго. Не се изненадах да науча от едно интервю с Олга за Bklynlibrary.org, че първоначално издателите не са били очаровани от избора ѝ – струвал им се е трудно запомнящ се и са се опасявали, че ще попречи на читателския интерес и респективно на продажбите. Авторката обаче ги убеждава, като изтъква, че заглавието не е случайно, а отдава почит към старите полски детективски истории, Агата Кристи, и разбира се, Уилям Блейк, с чиито цитати започва всяка глава. Тези фактори засилват предчувствието за загадка и мистицизъм, което никак не е подвеждащо.
Зимните сутрини са направени от стомана, имат вкус на метал и остри ръбове. В сряда в осем заранта през януари се вижда, че светът не е бил сътворен за Човека, във всеки случай не за негово удобство и удоволствие.
Главната героиня се казва Янина, но понеже тя самата ненавижда името си, в знак на уважение ще я наричам госпожа Душейко. Как да я опиша? Не знам. Ексцентрична възрастна жена, от онези, които приемаме за леко смахнати, понеже всяко тяхно вярване и действие ни се струва налудничаво, а каузите им често предизвикват присмех. Може би странността на нейния образ се засилва и от локацията. Пласковиж се намира съвсем близо до границата с Чехия и е изолирана отшелническа местност, в която през по-голямата част от годината живеят трима души – Душейко, Матога и Големия крак. Изключение прави лятото, когато обитателите се завръщат и изпълват домовете със звуци и светлина („затова имаме и къщите си – да ни пазят от това небе, иначе би проникнално в самата ни същност…“).
Раздавачът пита Душейко леко иронично и злобно как се живее в кула от слонова кост, над главите на хората, с нос в звездите. Доста трудно. Непроходимите пътища, студените и дълги зими, всепоглъщащата самота… Тримата съседи изобщо не си общуват, а един от тях, Големия крак, ще се окаже първата жертва на дълга поредица от мистериозни убийства. Що се отнася до ежедневието на Душейко, тя преподава английски веднъж седмично на по-малките ученици в града, а през останалото време се грижи за местността, наглежда къщите на отъстващите хора и се среща с Дижо, който се е посветил на преводите на Блейк. Животните играят огромна роля в битието ѝ – кучета, лисици, сърни, дори бръмбари. Колкото и странно да звучи, макрокосмосът на гората е главен герой в романа, затова и животните са изписани с главна буква.
Олга Токарчук (снимка: Lukasz Giza)
Душейко е природозащитничка и активистка. Постоянно пише писма до полицията, защото протестира срещу бракониерството и лова, между които не намира разлика. Цялата ѝ същност е в разрез с нормализирането на убийствата, било то и под формата на вечеря, и с опустошаването на природата. Принципите ѝ ме накарах да възприема романа по-глобално, като литература, която излиза извън пределите на локалната полска атмосфера и се обръща към въпроси, касаещи дори космическото.
Душейко вярва в астрологията по един древен, далечен от хороскопа в списанията начин. Разбира се, убежденияте ѝ я правят още по-смешна в очите на останалите (когато споделя на Дижо, че астрологията е била това, което е социобиологията днес, той се отегчава). А и как иначе биха реагирали в полицията или където и да било другаде, ако някаква жена се появи и заяви, че убийствата се случват, от една страна, заради аспекта на Плутон към планетите в Скорпион, а от друга, понеже животните си отмъщават за причинените им страдания – механичното и лишено от угризения превръщане в кожух или обяд?
Трогателни са сателитните снимки и контурът на Земята. Значи е вярно, че живеем на повърхността на кълбо, пред погледите на планетите, захвърлени в необятна пустош, в която светлината след Падението е била раздробена на парченца и се е пръснала? Вярно е. Всеки ден трябва да ни припомнят това, защото все забравяме. Струва ни се, че сме свободни, а Бог ще ни прости. Лично аз съм на друго мнение. Всяка постъпка, превърната в ситно трептящи фотони, накрая ще стигне до Космоса като филм и планетите ще гледат този филм до края на света.
Образът на Душейко е ярък – тя е причината да се потопя толкова бързо и необратимо в специфичната мрачна атмосфера на романа и да се вълнувам искрено от нещата, които я ядосват и подикват към действие. За мен убийствата даже не бяха на преден план и не мога да възприема с лека ръка книгата като криминале или екотрилър. Така бих я опростила незаслужено, и то не защото не обичам криминални романи, а защото „Карай плуга си през костите на мъртвите“ е отвъд жанра. Тя е търсене на справедливост в един жесток свят, лутане из небесните карти, поглед към подребдата на планетите и уважение към горските обитатели.
Може би краят е предвидим, но аз не го очаквах, понеже не съм се и опитвала да разгадая мистерията. Oставих се да бъда водена и отделях време и енергия, за да разбера причудливите герои. Макар че изолацията на Душейко предполага тъга, тя е по-скоро един ядосан и борбен човек, а яростта, както настояват Олга и колегите ѝ психолози, е полезна, защото те принуждава да видиш какво не е наред в света и да му се противопоставиш. Междувременно се налага да караш плуга през костите на мъртвите…
Не пропускайте ревюто на Петрана за „Правек и други времена“. Още отзиви за „Карай плуга си през костите на мъртвите“ ще откриете в блоговете „Библиотеката“, „Литературни разговори“ и „Четиво“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
