Никаква предпазливост – хвърляш се с рогата напред и мачкаш всичко по пътя си. Да, това е политиката. Поне така, както я разбира Франсис Ъркарт. Разцепваш картите, после ги размесваш, раздаваш и… започваш да вадиш скриваните в продължение на години козове от ръкавите.
С уникално задоволство четох всичките близо 400 страници на дебютния роман на Майкъл Добс от 1989 г. Ако нямате идея кой е той, това е шефът на администрацията на Маргарет Тачър в последния й мандат на Даунинг Стрийт. Световноизвестен обаче го прави точно този роман – бърз бестселър в добрата стара Великобритания, успешна екранизация на ВВС и 20 години по-късно мегахит на Netflix, прибиращ всяка награда „Еми“, която му попадне в полезрението. Предвид последното изречение, през цялото време потърквах доволно ръце, защото книгата, дори в позиционирания си преди четвърт век оригинал, е гениална.
Ако сте гледали „House of Cards“ във варианта с Кевин Спейси и Робин Райт, то знаете за какво трябва да сте готови – доста интрижки и „трънлив“ път на осмиряващия партийните редици Франк към лидерската позиция в държавата.
Тук обаче нещата се получават някак естествено – съперниците на Камшика нямат идея откъде какво да очакват, журналистката Мати не успява да се добере чак толкова близо до Ъркарт, а основният помощник на главния злодей така и не успява да се пребори с порока си. Изобщо, всички гадости се преглъщат съвсем лесно, като разговор на сутрешно кафе след дълга нощ между колеги…
Всяка от главите започва с чудна саркастична сентенция от Франсис и завършва със що-годе звучен шамар. И в крайна сметка… FU!
А, само да Ви кажа – ако всичко това Ви се струва адски далечно, само обърнете внимание на персонажа от типа „Пеевски“, който раздава картите в средата на романа. Да не кажете, че не съм предупредил?
Ревю и при Христо, който, моля Ви се, подходил предпазливо към книгата…
