Признавам си без бой, че не съм сред най-големите фенове на съвременната българска литература. Не че съм чела много от нея, но пък каквото съм чела, все не си е струвало усилието (и парите). Поради тази причина рафтовете с български съвременни книги отдавна не влизат в приоритетите ми. Но ето, че чудесата се случват.
Преди три дни, отегчена от дълга и безрезултатна разходка из мола, реших да се направя на умна и влязох в една книжарница – уж така, да разгледам. И от рафт на рафт – право в рафта с българска литература.
Реших, че е знак от съдбата и с усещането, че върша нещо добро в името на българската култура, се зарових из книжките в търсене на нещо интересно. Така попаднах на “Къщата” от Богдан Русев. Какво ме привлече ли? Ами, първо – заглавието. Звучи ми зловещо и точно толкова загадъчно, колкото трябва да е името на един криминален роман. Освен това, червеният цвят на корицата също оказа значение. След това се зачетох в гърба на книгата и останах очарована – описанието обещаваше история от типа “Агата Кристи” – къща ала Биг Брадър с дванайсет участници, един от които – мистериозно убит*. Нямаше как да устоя на изкушението и си я взех.
Дотук добре. А сега по същество. Началото на книгата е интересно – запознава ни с главния герой (млад детектив), който (слава Богу!) носи българско име и собствена индивидуалност. Освен това авторът използва нормален език и умее увлекателно да поднесе информацията на читателите. След първите няколко глави обаче, всички тези плюсове започват постепенно да избледняват, защото изведнъж на писателя му хрумва (без значение с каква цел), че е подходящо да разхвърля из иначе нелошия текст цяла купчина марки – като се започне от телефони (с придружаващите ги цени) и дрехи, премине се през напитки и храни и се стигне чак до закусвални и кафенета. Пак казвам – целта не е важна, но каквато и да е тя, методите са дразнещи.
Друг минус, който в началото не личи толкова, но затова пък с развитието на фабулата се задълбочава все повече, е фактът, че героят (макар и забавен на моменти) няма и нищожен талант в професията си. Индукция, дедукция, мотиви – ряпа да ядат. За младия детектив на Русев единствените методи за разследване се свеждат до правене на нелогични заключения (от типа: “Той не може да е убиец, защото родителите му са свестни хора”) и връзки с известни хора (които винаги успяват да му изкопаят нужната информация). И това е. Добър език и стил на писане (поради което романът се чете изключително бързо), но и пълна липса на изненадващи сюжетни обрати или неочаквани прозрения от страна на главния герой. Ако трябва да обобщя мнението си, то ще звучи така: Леко четиво за плажа – да! Задълбочен криминален роман – да бе, да!
А междувременно реших да оттегля наложения от мен мораториум върху съвременната българска литература и търсенето на качествен БГ роман продължава…
* Макар че в резюмето на книгата пише, че един от участниците е пребит до смърт, в романа няма такова нещо. Участникът наистина е пребит, но е жив до края на историята.
Прочетете също и ревюто на Алекс и мнението на Лили за „Къщата“ на Богдан Русев.
