След като романът „Кутия за птици„ ме остави в лек ступор, с нетърпение очаквах да прочета новелата на Джош Малерман, която вече е по българските книжарници.
„Къщата на езерното дъно“ (изд. „Deja Book“) е по-кратка, отколкото ми се искаше, защото Малерман определено успява да пише интругуващо, така че винаги да прелистваш страниците с трепет и да искаш още и още. Изумявам се как някои автори умеят да заситят читателя с малко думи, кратки изречения и само двама главни герои.
Амелия и Джеймс са на седемнайсет и се наслаждават на хубавите моменти, които произтичат от това – първа среща, разходка с кану и запомняща се случка, която ще направи лятото им незабравимо и ще промени живота им. И как иначе? Можеш ли да останеш същия, след като откриеш мистериозна къща под водите на езеро? Двамата младежи минават през тесен тунел, нашарен с нецензурни надписи и рисунки, без да знаят какво ги очаква от другата страна, и стигат до друго езеро.
– Огромна е – констатира Джеймс.
Ако можеха да съдят по шистовия покрив, къщата наистина бе голяма.
Под тях.
Под водата.
Спогледаха се и мълчаливо се съгласиха, че ще я разгледат. Щяха да влязат във водата. Никой уважаващ се седемнайсетгодишен, излязъл на първа среща, не би отплавал далеч от това.
Не след дълго Амелия и Джеймс се сдобиват с водолазна екипировка и странностите на къщата постепенно започват да им се разкриват. Изглежда невъзможно, но тя е напълно обзаведена, свещниците си стоят на масата, вместо да плават, дори има вътрешен басейн с различна температура от тази в езерото. Докато се връщат отново и отново, привлечени от тайнствената къща, децата си обещават да не задават въпроси как и защо се е появила там. Така малката им тайна дава началото на любовта им…
Малерман със сигурност знае как да държи читателя в неизвестност, ала, за жалост, отвореният финал ме изненада неприятно. През цялото време писателят така нагнетява напрежението, че си създадох свръхголеми очаквания и предполагах, че ще се появи нещо повече от призрачно плаващи рокли… Уви, явно и този път Малерман е решил да спести някои сюжетни детайли, за да може всеки сам да ги доизмисли в главата си. Този подход беше сполучлив в „Кутия за птици“, но сега определено ме разочарова. Остава ми надеждата, че в предстощия роман Black Mad Wheel Малерман ще се представи по-достойно…
Още едно ревю за книгата може да прочетете в блога на „Книголандия“ и в блога „Books are magic“.
