fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Клеър Томалин: Преуспелите мъже вярват, че могат да си позволят всичко, забранено за останалите

7 мин.

Клеър Томалин е английска писателка, журналистка и изследователка. Тя посвещава живота си на писането и добива международна известност най-вече с биографиите на Чарлс Дикенс, Томас Харди, Самюъл Пийпс, Джейн Остин, Мери Улстънкрафт, Катрин Мансфийлд. Още с първата си писателска изява, „Животът и смъртта на Мери Улстънкрафт“ (1974), Томалин става носителка на престижното отличие „Уитбред“ за дебют.

Книгата й „Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“, която наскоро излезе на българския пазар благодарение на издателство „Colibri“, е увенчана с приза „Джеймс Тейт Блак Мемориъл“ за биография през 1990 г., наградата на NCR за документална книга на 1991 г., както и с „Хоторндън“.

Клеър Томалин беше гост на Пролетния базар на книгата, което ни даде възможност да се срещнем с нея и да поговорим – за великите писатели, за женското присъствие до тях, за работата на изследователя и нейния собствен опит:

Кой е най-важният урок, на който ни учат големите викториански писатели?

дикенс

Чарлс Дикенс

Предполагам, че трябва да спомена Дикенс, защото той е човек с изключителна енергия и творчески способности. С примера си целенасочено ни учи да вършим добро. Активно подкрепя благотворителни каузи – за образованието на работниците и бездомните; създава изправителен дом за бивши проститутки, в който жените да могат да се образоват и да се усъвършенстват в домакинските умения. Целта му не е да ги назидава и осъжда, а да им покаже, че съществува по-добър живот, към който могат да се стремят.

Но на 45 години преживява криза. Иска да сложи край на семейния си живот, но не знае как да го направи, защото е свикнал да бъде добър човек и иска хората да продължават да го виждат под ореола на добротата. Следователно му се налага да се крие. Да скрие себе си и постъпките си от очите на обществото.

Това прави ли го лош човек?

Мисля, че той се отнася жестоко към жена си. Тази жестокост е неприемлива. В биографията на Дикенс* пиша точно за този момент от живота му. Искаше ми се да отместя поглед и да не забелязвам поведението му и последствията, защото величието на този човек се сриваше пред очите ми.

Но хората от XIX век живеят с лицемерието си и това е една наложена норма на поведение. Дикенс например казва, че французите живеят много по-открито и във Франция може да се пише по-откровено. Флобер, Балзак пишат откровено, докато английските писатели не могат да разкрият цялата истина пред обществото.

Кога разбрахте, че искате да бъдете писател?

Започнах да пиша стихове на седем и продължих още 13 години. Пишех страшно много и това ме караше да мисля, че съм поетеса. Когато навърших 20, осъзнах, че не притежавам свой оригинален глас.

След това не си давах сметка с какво точно искам да се занимавам, но пишех много – критика, прегледи, репортажи. И когато почнах първата си книга, бях на 40, осъзнах, че вече знам какво искам да правя, защото много обичам изследователската част на работата си. Освен това се оказах и късметлия, защото книгите ми бяха изключително добре посрещнати и от критиката, и от публиката.

„Невидимата жена“ ми донесе толкова много награди. Трябваше ми известна доза упоритост, за да убедя издателите ми да я поемат. Все ме питаха защо не пиша за някой друг, по-известен. Трябваше да настоявам на своето. Впоследствие ръкописът ги убеди, а успехът на книгата ми ги накара да ме видят с други очи.невидимата жена

Колко време Ви отнеха проучванията за „Невидимата жена“?

Няколко години. Три години… Разбира се, аз се интересувам от Дикенс и творчеството му още от детството си, така че тези три години са доста относителен срок.

Какви са предизвикателствата пред автора на биографии?

Писането само по себе си е предизвикателство. Структурата, формата са много важни. Старала съм се да не започвам книгите си три поколения назад, а директно да навляза в историята на човека, за когото разказвам.

Книгите трябва да бъдат интересно написани. Образованието ми е журналистическо… Аз исках и трябваше да бъда историк, но никога не забравих първото правило на журналиста: „Началният параграф трябва да бъде грабващ!“

Коя в любимата ви книга на Дикенс?

„Дейвид Копърфийлд“ е любимата творба на самия писател. Това е първият негов роман, който прочетох като дете, и през годините го препрочитах многократно.

„Големите надежди“, „Студеният дом“, “Малката Дорит“, „Нашият общ приятел“… За мен тези книги са великолепна картина на Лондон – шедьовър, който никой не е съумял на нарисува.

С какво най-много ви впечатли Нели Търнан, докато работехте по нейната история?

Най-много ме впечатлиха храбростта и нахалството й. И начинът, по който решава да съчини чисто нова история за себе си. След смъртта на Дикенс, на 31 години тя обявява, че е 21-годишна и че не е имала никакво минало. И дори получава шанса да се омъжи и да има деца.

Обречени ли са хората, на които се възхищаваме най-много, на самота на пиедестала, на който ги издигаме?

Като се вгледам в съвременния живот не ми се струва, че известните са обречени на самота. Може би ще прозвучи цинично, но ми се струва, че много от преуспелите мъже вярват, че могат да си позволят всичко – да излязат от нормата повече, отколкото останалите хора.

ралф файнс

Ралф Файнс

Какво мислите за изпълнението на Ралф Файнс, който изиграва Дикенс във филма по Вашия роман? Справи ли се?

Четно казано, почти се влюбих в него. Той беше толкова чаровен, толкова интелигентен и… великолепен.

Заслугата за създаването на филма е изцяло негова. Всъщност той искаше само да го режисира, но аз казах: „Ралф, ти трябва да играеш Дикенс!“ Последваха много разговори и един ден забелязах, че е започнал да си пуска брада…

Много му дължа, това е истината. Смятам, че е великолепен актьор.

„Големите надежди“ е една от най-любимите книги на екипа на „Аз чета“. Бихте ли ни казали нещо за написването на романа, което няма откъде да научим?

Дикенс пише книгата, когато вече е влюбен в Нели. Често си мисля за това, което Пип казва за своята любов към Естела. Думите му са израз на любовта на писателя към Нели.

Сигурна съм, че повечето читатели не знаят, че приятелите на Дикенс го съветват да завърши романа си с хепиенд. И той го прави. Но Джон Фостър – най-добрият му приятел и съветник, решава, че това е грешка и връща първоначалния финал на историята. Актьорът и режисьор Саймън Калоу, който многократно се превъплъщава в образа на Дикенс, веднъж каза нещо много важно, с което съм напълно съгласна: „Музиката на оригиналния финал е звукът на цялата книга“.

Специални благодарности на преводачката Аглика Маркова.

* „Charles Dickens: A Life“ – бел. ред.

[ + ]