„Ех, хубава е тази книга!”, въздишам спонтанно след затваряне на последната страница на „Книга на тайните” (изд. „Софтпрес”) от Ерика Суайлър и учудвам себе си. Само ден преди това си мислех, че по-тегав роман скоро не съм чела. На всеки две страници го затварях, ставах, разхождах се, разсейвах се, занимавах се с друго и забравях книгата полегнала на нощното шкафче. Трансформацията след последния ред има своето обяснение.
„Книга на тайните” развива бавно и напоително две истории, поместени в отделни епохи – историята на Саймън и Енола, брат и сестра от нашия век, и тази на Еймъс и Еванджелин, любовници и циркови артисти от XVIII век.
Саймън работи в архива на местната библиотека. Съкращават го поради липса на финансиране. Живее в полуразпадаща се къща на ръба на скала над морето – факт, за който е притеснително загрижен неговият съсед Франк. Най-лошото, но и най-мистериозното, тепърва предстои. В рамките на малко повече от месец – между 20 юни и 24 юли – сюжетът тъмнее, угнетява, умисля. Тайните на семейството се разкриват по съдбовен начин с помощта на една книга, случаен антиквар, поредица библиотекари с уменията им да намират необходимата информация, цирков артист, съседът и неговата дъщеря.
През XVIII в. историята започва с изоставените Еймъс и Еванджелин. Генезисът на семейството. Двамата си приличат по съдба – нежелани деца, отлъчени, изкоренени от своите, в същото време дарени с невероятни способности. Заради тези способности търпят подозрението на „нормалните“ и то ги лишава от живот. Използват символи, оставят символи, които стигат до Саймън, за да омагьосат света му наново. Символите и суеверията на част от цирковите артисти предизвикват проклятието, загадката, разчитането наново на природните явления, появяващи се в живота на брата и сестрата в настоящия век. Явления, които се свързват с раждането и смъртта, а хората трансформират смисъла им и го прилагат според страховете си.
Ерика Суайлър
„Книга на тайните“ изправя читателя пред фундаментални етични и екзистенциални въпроси. За границите на привличането и отдаването на Другия. За разрушаването на неудобния и неразбираемия човешки живот. „Аз съм убийца”, повтаря си наетата за русалка Еванджелин, но всъщност тя е животът. Личността, на два пъти оказала съпротива на баба си, защитила се и спасила се от нейния консерватизъм. Тя понася проклятието върху себе си. Проклятието на Мадам Рижкова, гадателката, която според мен се превръща в убийца, и то на поколения жени в разцвета на силите им. Проклятие, причинено от детски спомени за бащата (въздържам се да намесвам Фройд) и от страховете на патриархалното разбиране на любовта. В главата ми постоянно се върти изречението „Истинската любов е възможна само в хюбрис”.
Авторката Ерика Суайлър обаче стилно безобидно оставя читателят да обикне Рижкова и неусетно да застане на нейна страна, да страда по нея, когато решава да изчезне. Еванджелин, Бес, Полина, Енола – книга за магичните жени, русалките, стърчащи, извисяващи се с харизма и способности. Извънмерното, което омайва мъжете. Съвременни медузи, които вкаменяват, повличат със себе си. Едновременно се преживяват от околните като заплаха за света на сигурността, спокойствието и познатото.
А в новия век оценките липсват. Задвижват се проучванията и разчитането на символите. Саймън и Енола – поколението на русалките, в частност на последно удавената Полина. Ерика Суайлър избира мъж за разказвач, стаява се в мъжкия глас без колебания и неувереност. Избира водещите герои, които ще развалят проклятието, да са от двата пола. Дори да не е търсен ефект, този избор придава дълбочина на романа и предоставя възможност за интерпретация извън рамките на мистичния сюжет.
Ако останем от страната на „омагьосания” свят, в който думите имат сила (и аз вярвам в това), свят, в който предметите са символи на отминал живот, напластени са със смърт, страхове, ярост, завист… то усещането е за тревога, за кръговрат от въпроси, чието разрешаване може и да не се случи, особено ако не се появи мил антиквар като г-н Чърчуори да изпрати книга. Въпроси за отпечатъка, сложен от семейството върху личността ни, за избраното име и бремето му.
Наш дълг е да му дадем име, така че един ден, скъп мои другари, той да е господар на своя свят”, казва Пийбоди, директорът на цирка от 18 в. след намирането и включването на Еймъс в трупата.
„Еймъс носи бреме, каквато е участта на момчето. Еймъс е име, което поддържа света с цената на сила и мъка”, нарича Мадам Рижкова, гадателката.
Имената ни настигат. Родителите, както казва известния д-р Хаус, винаги увреждат, дори когато не увреждат. Назоваването изтръгва от тъмното, от незнанието, от невежеството. Предвещава бъдеще. Играта с имената неслучайно ме настъпва и овладява. Ровя се в собственото си минало. Родословието не ме блазни, там има пределна яснота. Но имената, имената на мъжете се повтарят, измененията са редки или аз не разчитам знаците…
Саймън обаче успява. Тайните променят пътя му. Подтикват го към действия, необичайни до дадения момент. Тайните намират начин да излязат наяве и след тях – олеква. Мрачната атмосфера остава назад.
Тази мрачна, задушаваща атмосфера, която гнети, е причина книгата да се чете бавно. Връщам се отново на нея. Сравнявам стила на Ерика Суайлър с „Убийството на художника” от Луис Пени поради четенето им
една след друга. Докато „Убийството на художника” приключих за ден и ден с кратък сън през нощта, „Книга на тайните” разнасям почти месец. Тежката атмосфера на рушене и безизходица, загадките, неизреченото, прикритото потискат, умъртвяват. Изплувалите тайни като признание в изповедалня, проклятието, прокобата, се просмукват в читателя, в мен, и го чувствам като пипалата на октопода на електрическото момче Дойл да се разхождат по вътрешното ми тяло.
Паралелните разкази нагнетяват, никой от героите не е щастлив, щастието е отказано. Защо, защо, защо… Отказвам да мисля, а имената ме преследват. Енола, защо не говориш с брат си? Защо късаш страниците на книгата? Пия чай от джинджифил и се завръщам. Следващите 2 страници. Сливам се със Саймън. Роман, чийто край и след половината му не мога да предугадя. Ще има ли happy end? Как би звучал красивият край в този зловещ живот на тези нещастни хора? След толкова смърт, разруха и самоубийства… Отказвам да чета последните страници предварително. Оставям се да ме водят.
Дебютният роман на Ерика Суайлър се отличава с визуално и пластично писане и автентичност на разказа. От „Книга на тайните” ще се получи разкошен филм. Графичното оформление на българското издание, изборът на корица, която успява да предаде и старинността, и стихията на водата, и отсъствието на технически грешки допълват внушенията на романа.
Може би книгата е отворила врата – книгите имат навик да създават вълнения.
Прочетете още и вдъхновяващото ревю на Габриела Кожухарова за книгата тук. Не пропускайте и интервюто на Ерика Суайлър специално за „Аз чета“.
