„Книга за Балтиморови“ (изд. „Colibri“) е приятен роман на млад автор, който е идеален* за летните горещи дни. Написан е така, че да се чете леко и неусетно, за да не може да бъде оставен, преди да се разбере какво не е наред с това американско семейство.
Семейството е сложен организъм, изграден от индивидуалности. Ако си вътре в него, може да бъдеш себе си, но и едновременно с това не можеш да си само себе си. Общност, която е по-склонна да взема грешни решения, но никога не изоставя членовете си, която поглъща, но и която спасява от самотата.
Двамата братя на фамилията Голдман сякаш са в непрекъснато съревнование. Голдманови от Балтимор са сбъднали американската мечта – живеят охолно, имат уважавани професии, любов и прекрасни деца. Голдманови от Монтклеър са винаги на опашката – възможностите им са ограничени, а отношението към тях е снизходително.
Но дали начинът, по който изглеждат нещата, отговаря на фактите? И дали постоянният възход и стремглавото падение на двете семейства не са само въобразена реалност, която се вижда единствено през очите на писателя?
Освен семейството, в основата на историята на Жоел Дикер е поставено и едно голямо приятелство между три момчета, които са свързани не толкова от общата си кръв, колкото от мечтите си. Бандата на Голдманови е движена от неизчерпаемата им способност за мечтаене и от постоянната надпревара помежду им. Те не желаят да са добри или по-добри, те трябва да бъдат най-добрите – винаги и във всичко.
Децата порастват, младежите възмъжават и в общуването си с околните най-добре разбират, че са три отделни личности, че има неща, които не могат да разделят. В тези моменти на осъзнаване и съперничество започва да се пробужда ревността, която бавно се храни от ежедневието, от провалите, от посредствеността и условностите на обществото, а после загнива в сърцата.
Сривът се случва, когато мечтите са погребани, а Драмата – в опит да бъде поправено миналото. Кауза, която е обречена, но изиграва ролята на изкупление.
След Драмата на Балтиморови остават оцелелите. Те трябва да решат как да продължат живота си, дали да забравят, дали да простят, дали да искат опрощение. Драмите са много, не спират и нямат особено значение, но важното е как се минава през тях.
Жоел Дикер в София
Снимка: НДК
Приятелството, семейството и обичта са в сърцевината на „Книга за Балтиморови“, а нейна рамка е създаването на самата творба. Роман за написването на романа, където творчеството е представено като съживяване на хора и спомени, като памет, която побеждава смъртта, защото докато има кой да чете книгата, ще я има и бандата на Голдманови.
Дикер притежава много приятен стил на писане. Интересно ми беше да стигна до края на романа, но въпреки това знаех, че нещо не е съвсем наред. Изграждането на характерите, връзките в историята за мен не бяха достатъчно убедителни, а мотивирането на действията стоеше изкуствено, пригаждано към вече случилото се. А за нереалната доброта на почти всички персонажи все още вдигам въпросително вежди.
Книгата по-скоро ми хареса, най-вече ми допадна начинът, по който разказва Дикер, и, водена от безкрайното ми любопитство, съм планирана следващото ми четиво да бъде „Истината за случая „Хари Куебърт“… Дали ще съжалявам, или не – вие първи ще разберете. ;)
* Да, знам, звучи двусмислено, но имам предвид и романа, и автора ;)
