fb

"Аз чета" на 14 години

БиблиотекаОткъси

Из „Книга за Балтиморови“ на Жоел Дикер (откъс)

12 Mins read

Представяме ви откъс от новия роман на Жоел Дикер – „Книга за Балтиморови“. И тук, както в „Истината за случая Хари Куебърт” една от основните теми е писателският труд и превръщането на преживяното, на спомените, мислите и емоциите в история, по-жива от самия живот:

Хемптънс, Ню Йорккнига за балтиморови
1997 г.

Със сигурност Драмата се коренеше в онова последно лято, което прекарах в Хемптънс с Хилел и Уди. Вълшебното детство на Бандата на Голдманови не можеше да продължава вечно: бяхме седемнайсетгодишни и предстоящата учебна година щеше да бъде за нас последна в гимназията. След това ни очакваше университетът.

Спомням си деня, когато пристигнах там. Слязох от автобуса на „Джитни”*, чийто маршрут знаех наизуст. До болка познати ми бяха завоите, градовете, които прекосявахме, спирките. След пътуване, продължило три часа и половина, стигнахме до главната улица на Ийст Хемптън, където нетърпеливо ме чакаха Хилел и Уди. Още не бяхме спрели, когато ги чух да крещят името ми и ги видях да се мятат около автобуса, за да застанат точно пред вратата. Залепих лице в стъклото и те направиха същото отвън, като ме подканяха с почукване да изляза, сякаш не можеха да потърпят още няколко мига.

Все още ги виждам, сякаш са пред очите ми. Бяхме пораснали. Физическият облик на двамата беше толкова различен, колкото еднакви бяха взаимните им чувства. Хилел беше все така мършав и изглеждаше по-малък за възрастта си, а в устата му все още лъщяха зъбните шини. Телосложението и стойката на Уди го правеха да изглежда много по-възрастен. Беше висок, красив, мускулест и пращящ от здраве.

Скочих от автобуса и се прегърнахме. За момент сляхме в едно телата и сърцата си.

– Този гадняр Маркъс Голдман! – възкликна Уди с блеснали от радост очи.

– Бандата на Голдманови отново се събра! – ликуваше Хилел.

Сега и тримата имахме шофьорски книжки. Бяха дошли да ме вземат с колата на чичо Соул. Уди грабна куфара ми и го метна в багажника. После се качихме и поехме триумфално към нашата последна ваканция.

През двайсетте минути, колкото трая пътуването, те един през друг ми описваха плановете си за лятото, надвиквайки свистенето на топлия вятър, който нахлуваше през отворените прозорци. На волана беше Уди, със слънчеви очила и цигара в устата; седях до него, а Хилел на задната седалка се бе навел напред, за да участва в разговора. Стигнахме до брега, поехме покрай океана, прекосихме Ийст Хемптън и стигнахме до кокетния квартал, където се намираше къщата. Уди удари рязко спирачки, гумите изсвистяха по чакъла на алеята. Натисна клаксона, за да възвести пристигането ни.

Видях чичо Соул и леля Анита на същото място, където ги бях оставил преди една година: седнали удобно на предната тераса с книга в ръка. От отворения прозорец на салона до мен достигаше същата класическа музика. Сякаш изобщо не се бяхме разделяли и никога нямаше да напуснем Ийст Хемптън. Отново преживявам миговете, когато ме посрещаха, прегръщаха ме – единствен знак, че известно време не сме били заедно. Спомням си колко обичах тяхната близост. Прегръдката на леля ме караше да се чувствам мъж, а тази на чичо – да се чувствам горд. Паметта ми е съхранила тяхното ухание: кожата им миришеше на сапун, дрехите им – на перилния препарат в дома на Балтиморови, шампоана на леля Анита, парфюма на чичо Соул. Всеки път животът ми поднасяше поредната си лъжа, карайки ме да вярвам, че кръговратът на нашето завръщане ще продължи вечно.

Върху масата зърнах обичайната купчина литературни притурки на „Ню Йорк Таймс“, които чичо Соул още не беше чел, а сега се опитваше да подреди хронологически. Забелязах и брошурите на няколко университета, а също скъпоценния ни бележник, в който записвахме прогнозите за следващия сезон по спортове: бейзбол, футбол, баскетбол и хокей. Вживявахме се в ролята на самозвани оракули и стигахме много по-далеч от предвижданията кой ще спечели „Супербоул“ или купата „Стенли”: гадаехме победителите в отделните конференции**, крайни резултати, най-добри играчи, голмайстори и трансфери. Редом с прогнозите всеки от нас записваше името си. На следващата година разтваряхме тетрадката, за да видим кой от нас е проявил най-добър нюх. Любимо занимание на моя чичо бе да отбелязва през сезона различните спортни резултати и да ги сравнява след това с нашите пророчества. Всеки път, когато някой от нас бе познал или пък бе близко до истината, той изпадаше в изумление и възкликваше: „Хайде де! Не може да бъде! Как сте могли да отгатнете?”.

Още десет- или дванайсетгодишни, от чувство на солидарност бяхме стигнали до компромисно решение, що се отнася до отборите, които Бандата на Голдманови официално подкрепяше. Изборът бе съобразен с нашите географски предпочитания. При бейзбола това бе „Балтимор Ориолс“ (по избор на Уди и Хилел). При баскетбола – „Маями Хийт“ (в чест на дядо и баба Голдман). При футбола – „Далас Каубойс“, а при хокея „Монреал Канадиенс“ – може би защото по онова време тъкмо бяха спечелили купата „Стенли” и така бяха предопределили нашия избор.

През онази година поради премеждието на Уди и Хилел в гимназиалния футболен отбор взехме решение занапред футболът да бъде изключен от каталога с прогнозите. Само чичо Соул коментираше футболния сезон, все едно че нищо не се бе случило. Сигурен съм, че правеше това заради Уди. Искаше да го помири с този спорт.

– Радваш ли се, че през новия сезон отново ще играеш в отбора? – запита го той.

В отговор Уди само сви рамене.

– Хайде Уди, та ти си най-добрият – насърчи го Хилел. – Мама казва, че ако продължаваш така, непременно ще получиш стипендия, за да се запишеш в университета.

Той отново сви рамене. Леля Анита беше отишла до кухнята за студен чай и се върна тъкмо в този момент, като чу края на нашия разговор.

– Остави го на мира – намеси се тя, като нежно разроши косата му, а после седна редом с нас.

За всички младежи на нашата възраст, на които предстоеше последна година в гимназията, изборът на университет беше основна грижа. В най-прочутите университети попадаха само най-добрите, така че бъдещето ни до голяма степен зависеше от успеха в училище.

– Студентите би трябвало да бъдат подбирани според потенциала, а не според способността им да възпроизвеждат като папагали онова, което са им натъпкали в главите – неочаквано каза Хилел, сякаш прочел мислите ни.

Уди махна с ръка, сякаш искаше да пропъди неприятна мисъл, и предложи да отидем на плажа. Нямаше нужда да повтаря. Само след миг вече бяхме по бански в колата, пуснали докрай радиото, на път към малкия плаж отвъд Ийст Хемптън, където обичахме да ходим.

Той беше посещаван предимно от млади хора на нашите години. С пристигането си бяхме приветствани от група момичета, които очевидно очакваха Хилел и Уди. Преди всичко Уди. Около него постоянно кръжеше ято момичета, най-често красиви или най-малкото с красиви тела. Те се изтягаха върху хавлиите си под яркото слънце. Някои от тях бяха доста по-големи от нас – знаехме това, защото свободно си купуваха бира, а снабдяваха и нас, – но това не им пречеше да се заглеждат в Уди с блеснали очи.

Пръв влязох във водата. Затичах се към дървения понтон и се хвърлих във вълните. Уди и Хилел веднага ме последваха. Първо Хилел, чиито крайници бяха тънки като върви, а после Уди, пращящ от сила и здраве, с тяло, изваяно сякаш от мрамор. Преди да скочи, той спря за момент на понтона, изпъчи гърди срещу слънцето, усмихна се широко, разкривайки два реда равни бели зъби, и се провикна: „Бандата на Голдманови отново е тук!”. Мускулите му се стегнаха като страховита броня, видях как направи красиво салто и изчезна във водата.

Макар да не смеехме да признаем пред себе си, аз и Хилел мечтаехме да бъдем като Уди. Той беше същинско спортно божество, най-добрият атлет, който някога към виждал. Би могъл да постигне успех в коя да е дисциплина: боксираше се като лъв, бягаше като пантера, играеше безупречно баскетбол и обожаваше футбола. С всяко следващо лято виждах как тялото му се развива. Сега имаше внушителна фигура. Забелязах това още на автогарата под тениската, почувствах го, когато ме прегърна, а сега го виждах пред мен само по бански да се плиска в студената вода.

Обърнахме се и отвъд гребените на вълните обгърнахме с поглед нашето владение. Въздухът беше прозрачен и можехме да видим в далечината малкия частен плаж на „Земен рай“.

Хилел ми съобщи, че къщата най-после е била продадена.

– На кого? – запитах.

– Нямам представа – отвърна той. – Тате е разговарял с един от бригадата по поддръжката и научил, че новият собственик пристига в края на седмицата.

– Любопитен съм да видя кой е купил имението – обади се Уди. – Толкова хубаво ни беше със семейство Кларк. Надявам се, че новите собственици ще ни разрешат от време на време да ходим на техния плаж, а ние в замяна ще им помагаме в градината.

– Ако се окаже, че са някакви стари тъпаци, просто няма да стане – възразих аз.

– По пътя насам мярнах сгазен пор. Винаги можем да го приберем и да го хвърлим в тяхната градина.

Дружно се засмяхме.

Уди вдигна една плоско камъче, ловко го хвърли и то подскочи няколко пъти по вълните. Видях как бицепсът му се сви във внушителна топка.

– Какво си правил цяла година? – запитах го, като обхванах с длани обиколката на ръката му над лакътя. – Станал си огромен!

– Нищо особено не съм правил. Просто тренирах здравата.

– А какво става с мениджърите на университетските отбори?

– Свързаха се с мен. Но знаеш ли, Марки, изобщо не ми пука за футбола… Преди с Хилел си живеехме по-добре. Преди това гадно специално училище

Втора поредна година Уди и Хилел бяха разделени. С небрежно движение Уди хвърли друго камъче, сякаш университетите нямаха никакво значение. Впрочем това донякъде беше вярно: младостта напираше в нас и единственото ни желание бе да се насладим на всеки миг от това последно лято в Хемптънс. Градът беше красив, а лятото горещо. В климатично и духовно отношение онзи юли на 1997 година се оказа може би най-прекрасният за добрия американски народ. А ние бяхме представители на щастливата младеж на Америка, която тогава се радваше на мир и възход.

Същия ден след вечеря се качихме в колата на чичо Соул и потърсихме усамотение извън града. Нощта беше ясна, ние се изтегнахме на тревата и съзерцавахме звездите. Уди и аз запалихме цигара, последвани от Хилел, който веднага се закашля. „Престани да пушиш, Хил – повтаряше му Уди. – Жал ми е, като те гледам.”

– Маркъс – обади се по едно време Хилел, – трябва да дойдеш и да гледаш един мач на Уди. Ще си умреш от смях.

– Че какво толкова му е смешното? – разсърди се Уди.

– Направо мачкаш противниковите играчи.

– Такава е моята техника. Аз съм нападател.

– Какъв ти нападател? Ела да видиш какво се казва булдозер. Тръгва с рамото напред и след миг противниковите защитници се въргалят по земята, а той вече е отбелязал гол. През миналия сезон отборът му спечели почти всички мачове.

– Значи, трябва да тренираш бокс – предложих аз. – Сигурен съм, че от тебе ще излезе професионалист.

– Бокс ли? Пфу! За нищо на света! Нямам желание да ми чупят носа. Ако ми сплескат мутрата, кое момиче ще се навие да ми стане жена?

Според мен в това отношение Уди изобщо не биваше да се тревожи. Всички момичета бяха влюбени в него. Всички бяха луди по него.

– Момчета – каза неочаквано сериозно Хилел. – Вероятно това е нашето последно лято тук. Чака ни университетът и занапред ще бъдем доста заети.

– Вярно – въздъхна печално Уди.

* Автобусната линия, обслужваща Хемптънс. – Б. а.

** Отборите от Националната футболна лига са разпределени на две конференции, в които се провеждат срещите от шампионата. – Б. а. 

Жоел Дикер пристига в София за премиерата на новия си роман – „Книга за Балтиморови”. Срещата с писателя ще се състои на 20 юни от 19:30 ч. в литературен клуб „Перото”.