fb
БиблиотекаОткъси

Кога един музикант цени тишината и самотата – в „Несъвършеното чудо“ от Андреа Де Карло [откъс]

9 мин.

Прочетете откъс от „Несъвършеното чудо“ (изд. „Парадокс“) от Андреа Де Карло, в превод от италиански на Александрина Дженева.

Андреа де Карло (1952) е един от любимите автори на италианската публика. Той е роден и отраснал в Милано. Връзката му с града е силна и изпълнена с противоречиви чувства.

След като се дипломира в специалност „Съвременна история”, Де Карло се впуска в пътувания в САЩ и Австралия, живее последователно в Бостън, Ню Йорк, Сидни и Куинсланд. Тъй като не харесва живота в Милано, тема, която е силно застъпена в романите му, след завръщането си в Италия, се установява в Урбино.

Андреа де Карло е открит за първи път от Итало Калвино, който пише увода към първия му роман Treno di panna, издаден първо на английски език. Съвместно с Федерико Фелини и Микеланджело Антоиони Де Карло режисира късометражната продукция Le face di Fellini, както и филм по дебютния си роман. Заедно с Лудовико Ейнауди композират две балетни постановки. Като музикант, Де Карло записва два албума – Alcuni nomi и Dentro Giro di vento.

В същността си Андреа де Карло е истински ренесансов човек с интереси в изобразителното изкуство, музиката, киното и фотографията. Въпреки особеното си отношение към наградите – той отказва да участва във всякакви номинации – творбите му са продадени в милиони екземпляри по целия свят и са преведени на 26 езика.

– Може ли човек да получи една скапана пинта кафе веднага? – Уоли Томпсън бе влязъл в кухнята: русоляви коси, леко оредели и разрошени, подути клепачи от пиене и пушене предната вечер, татуировки по ръцете и обутите в къси сиви панталони крака, черна фанелка с логото на „Гинес“, бели хавлиени чехли със златни инициали на „Риц“ в Париж.

Госпожа Жан го гледаше лошо: с изключение само на стопанина, изобщо не ѝ допадаше в свещеното прострастранство на кухнята ѝ да нахлува човек като Уоли, който олицетворяваше именно невъзпитания и разюздан приятел, когото тя изобщо не искаше да вижда около него.

– Сега госпожа Жан ще ти го направи – Ник му препречи пътя и го избута навън от кухнята. – Du café pour ce baudet, s’il vous plaît? – Обърна се, за да направи жест към госпожа Жан.

Тя кимна с пробягваща сянка на усмивка: вече бе разбрала, но изражението ѝ продължаваше да бъде неодобрително.

Уоли неохотно се остави да бъде избутан в коридора, влачейки гумираните подметки на чехлите по теракотените плочи; вонеше на алкохол, на цигари, на скъп парфюм, който продължаваше му стои нелепо, дори и след изминалите вече десетина години. Погледна го с досадните си очи. „Всичко вече е на бойна нога още от ранна утрин, а?”

– Почти обяд е, г-н Томпсън. – Ник Крукшанк му отговори сухо, защото такива бяха от едно време отношенията помежду им, а и защото в голяма степен го смяташе отговорен за случката между маслините: ако не го беше накарал да пие толкова миналата вечер и не му беше дал онази супер силна трева за пушене, почти със сигурност щеше да успее да види тримата работници такива, каквито бяха

– О, извинете много, Г-н Чистник. – Уоли го плясна няколко пъти по ребрата и се опита да го погъделичка. Винаги е бил тъпият пън на групата, още от самото начало, и изобщо не се бе променил към по-добро във времето: само бе станал още по-малко духовит, по-алчен за пари и по-отмъстителен, защото през всички тези години „Бийбонкърс“ бяха записали само три негови песни, което не му осигуряваше постоянни приходи от авторски права, каквито имаха Ник Крукшанк и Родни Ейнсуърт. Но въпреки това с дисковете и концертите беше спечелил много повече, отколкото ако беше попаднал в която и да е друга група или ако беше работил каквото и да е друго, отговарящо на възможностите му. Освен това не беше вярно, че някога са го дискриминирали априори, както той твърдеше: просто изобщо нямаше истински композиторски талант, просто беше добър басист и толкова. Един супер добър басист, трябваше да му се признае, който никога не правеше фалове и не изпускаше ритъма. Ако беше способен да пише и добри песни, щяха да му ги взимат веднага, най-малко в годините на слабо вдъхновение.

Вместо това всичко, което успя да измисли, бяха няколко добри басови партии (някои дори запомнящи се, ок): толкова можеше, това бяха естествените му граници. Когато се опита да направи своя банда през деветдесетте, катастрофичния провал на „Блу Ейнджълс“ показа какви шедьоври беше в състояние да сътвори. Как обаче да му го обясниш: по различни поводи бяха стигали почти до бой, заради глухото озлобление, което таеше в себе си. Колко пъти му се беше приисквало да го изхвърли и да го замени с някой временен китарист, който да извикат за записите и за турнетата, както бяха направили Стоунс, да разкара веднъж завинаги тормоза да се занимава с човек убеден, че са му отказани кой знае какви заслуги.

Обаче Уоли Томпсън беше един от хората, които Ник Крукшанк познаваше най-дълго време и с когото беше прекарал най-много години. Ако събереше репетициите, записите, концертите, пътуванията с кола, автобус и самолет, дните по хотелите, обеди, вечери, напушвания, запои, чакането в гримьорните, прекарали бяха десетилетия заедно: а това създаваше същите неизбежни фамилиарни отношения, които човек имаше с някой роднина. Но роднина, с който си бил на война, с когото си преживял най-хубавите и най-лошите авантюри, които човек можеше да си представи, от това да си изцяло на земята до това да излетиш до звездите и отново да се сринеш на земята и така нататъка. И затова беше просто немислимо да не го покани сега; така, както нямаше смисъл да очаква, че ще се държи по различен от обичайния начин.

– И кво? – Уоли се почеса по задника и огледа всекидневната: отпуснат с онзи добре очертан бирен корем на ценителите на бирата (и следователно на всякакъв друг алкохол, който му попадне под ръка). – Каква е програмата за следобяда?

– Програмата е всеки да си прави, каквото му се иска. – Ник Крукшанк си помисли, че фамилиарните отношения, от които не можеш да избягаш, поне имаха това предимство, че може да не се притесняваш за формата. Ако можеше да избира, щеше да предпочете да си прекара още един спокоен ден, може би в четене на някоя книга или в гледане на епизод от либимите му телевизионни сериали, но какво да се прави. На практика след десетилетия на бъркотии и непрекъсната шумотевица в студиото, вкъщи, на улицата, на сцената, след слизането от сцената, се беше научил да цени изключително много тишината и самотата, това да не му се мотае някой наоколо, който да прекъсва мислите му и да пробива тъпанчетата му.

– Аха – Уоли го гледаше с изражението на човек, който заради липсата на вътрешен ресурс винаги беше в търсене на покани, съвети, указания, от които евентуално да може да се оплаква.
– Къде е Кимбърли? – Ник Крукшанк посочи с ръка към стаята, която той и Айлийн бяха определили за Томпсънови.

Уоли направи някаква физиономия на генерално безхаберие; после се почеса между краката.
– Еба си, не знам. В кенефа или на телефона, или си маже нещо по лицето.

На Ник Крукшанк му се прииска да му каже да се опита да направи поне някакво малко усилие за облагородяване, дори само за пет минути, дори само, за да изненада останалите, ако не самия себе си; но това щеше да бъде все едно да иска от едно магаре да се съзтезава за голямата награда, също толкова ужасно безсмислено. А и да си кажем истината: не че в рок музиката бъкаше от хора със завидна интелегентност, а още по-малко пък със завидна култура. Най-често срещаната черта беше липсата на прецизност в мисленето, дължаща се на начина на живот, на непрекъснатото сравняване с една като цяло инфантилна публика, на използването на незрялото поведение и език като професионални инструменти. Уоли Томпсън не се различаваше кой знае колко по глупост и невежество от колегите си; всъщност той си беше техен средностатистически представител. Напротив, на онези, които имаха амбиции и желания за промяна и развитие се гледаше с подозрение, че дори и с открита враждебност; понякога беше достатъчно да те гепят да четеш роман, който да не е пълен боклук, за да те приемат за надут прозьор. Все още помнеше физиономията на Родни, когато на едно от пътуванията го виждаше с „Мадам Бовари“ в ръка в самолета или с „Одисей“ на Джойс в хотелския апартамент („О, много се извинявам, господин професор!”) Майка му в това отношение беше права, това поне трябваше да ѝ се признае: светът на рока се основаваше на постоянния регрес. По-добре беше да се крият всякакви опити за развитие, ако имаше такива, или поне да се компенсират с резки прояви на грубост и умствено замъгляване.

Programa Tvorcheska Evropa

[ + ]