Забравете всички клишета, които сте чували за Елиф Шафак.
Забравете “Любов”.
Забравете и това, че тя е “женски писател”, “турски писател”, всеки етикет, който ви хрумва в момента. И прочетете “Копелето на Истанбул”.
Защото в “Копелето на Истанбул” Шафак разкрива своята истинска дарба на добър разказвач, който успява да предизвика читателя не само да се потопи в няколко много лични силни истории, но и да преоткрие по един различен начин събитията и последствията от едно историческо събитие, което продължава да бъде проблематично и днес, почти 100 години след неговото физическо случване (Арменския геноцид в Турция през 1915 г.)
Не е случаен и фактът, че именно за този роман Елиф Шафак има повдигнато обвинение за обида към турската национална идентичност. В “Копелето на Истанбул” писателката е истински смела – в размаха на времето и пространството – от началото на ХХ век до наши дни, от Аризона и Сан Франциско до Истанбул, в болезнеността на темите, които засяга – арменския геноцид и сексизма в турското общество, и не на последно място, в преплитането на връзките в живота на героите.
Ключовите понятия за целия роман са паметта и забравата, които са основни двигатели на изборите на всички герои. Желанието да забравиш болката и грешките от миналото или желанието да се върнеш към него, търсейки себе си и стабилна опора за бъдещето. Тези два пътя обаче водят един към друг и събират туркинята Ася и арменката Армануш там, където преди много години се разделят пътищата на техните предци, само за да им докажат, че животът е толкова непредвидим и си играе с нас непрекъснато, дори понякога тази игра да е ужасяващо жестока и да води след себе си много болка и смърт.
Интересното обаче е, че тези истории за търсене на минало и бягството от него са разказани по начин, който напомня увлекателния стил на Лаура Ескивел, без да навлиза в полето на магическия реализъм, дори напротив. Но всеки малък детайл от живота на героите, храната като символ в техния живот, храната като ключ към връзките и развръзките (всяка глава носи името на съставките на ашурето, което приготвят семейство Казанджъ), ежедневните ритуали и „малки бягства“ на всеки герой сякаш са път към разнищването на плетеницата от тайни, пръснати по целия свят.
Така и романът успява да ти влезе под кожата и едновременно да си под напрежение през цялото време, и въпреки че подозираш някои от “тайните” и връзките, едва в края на романа, когато те рухват, със сила пропорционална на натрупването им през няколко поколения, си даваш сметка за целия мащаб на историята. За последствията на изборите, които правим, за последствията на изборите, които често не зависят от нас.
Защото историята, зад своята институционалност и фактическа истинност, е сбор от много лични, често болезнени и премълчавани истории, които времето трудно заличава, въпреки желанието ни за забрава. А истината винаги намира път, нали?
Прочетете още ревютата за другите книги на Елиф Шафак – „Любов“ и „Черно мляко“.
