fb
БиблиотекаОткъсиСпециални

Само историите остават, след като си отидем – из „Крадецът на ягоди“ от Джоан Харис [откъс]

7 мин.

„Крадецът на ягоди“ (изд. „Прозорец“) е четвъртата книга за Виан Роше след „Шоколад“, „Бонбонени обувки“ и „Праскови за кюрето“, в която Джоан Харис съумява да покаже тънкия си усет за сложните отношения между хората и умението си да представя познати наглед персонажи в напълно неочаквана светлина. Нейна запазена марка остават плътността и силата на литературните образи, изяществото на сюжета и неповторимият ѝ стил, но този път те са издигнати на още по-високо ниво.

Виан Роше живее в Ланскене су Тан. Това някога толкова враждебно място вече се е превърнало в неин дом. Тя държи магазинчето за шоколад на площада заедно със своето „специално“ дете Розет, дружи с речните хора и вече е част от местната общност. Дори отец Рейно е станал неин приятел. Когато старият цветар Нарсис умира и оставя част от имота си на Розет и писмена изповед, адресирана до Рейно, в живота на спокойното село отново настава безпорядък. 

Пристигането на роднините на Нарсис, отпътуването на стар приятел и появата на загадъчен нов магазин на мястото на цветарницата отсреща – магазин, който странно напомня на магазинчето за шоколад и притежава своя собствена притегателна сила – сякаш предвещават някаква промяна: сблъсък, сътресение, а може би дори и убийство…

Откъс от „Крадецът на ягоди“ можете да прочетете при нас.

От този ден нататък гората с ягодите се превърна в любимото ми място. През лятото берях плодовете и тичах напред-назад между дърветата, а през есента събирах желъди и лежах по гръб, загледана в небето през голите клони. През пролетта берях теменужки и див чесън по брега на реката. През зимата си строях тунели под скупчените къпини и целогодишно наблюдавах кладенеца, слушах дишането му и от време на време пусках по някоя монета или камъче във водата и шепнех в мрака.

Затова не се изненадах много, когато мама ми каза, че Нарсис ми е оставил гората, кръга от камъни и кладенеца на желанията. Явно от самото начало е искал аз да ги получа. Защото в гората има някаква история, която той иска да науча. Мама винаги казва, че историите ни поддържат живи; историите, които хората ни разказват и разпръскват като пух на вятъра. Само историите остават, след като си отидем, казва тя, докато студеният северен вятър пее печалната си песен на фона на звука от топящия се сняг.

Знам една приказка за птица, която летяла между света на мъртвите и света на живите. Птицата носела послания от мъртвите до живите им любими хора. Един мъж тъгувал по мъртвата си съпруга. Всеки ден птицата идвала, кацала на прозореца му и запявала. Пеела песен за любов и надежда – послание от отвъдното, което му казвало, че жена му все още го обича и го чака. Но мъжът, потънал в скръбта си, не я разбирал. Разбирал единствено загубата. Затова застрелял птицата, за да я накара да замлъкне завинаги. Други птици обаче вече били научили прекрасната мелодия. И така тя се понес­ла през гори и поля, дори през океана, докато всички птици в небето започнали да пеят посланието за безсмъртната любов.

Магазинчето на Нарсис е празно днес, цялата витрина е облепена с вестници. Мама казва, че това се прави, за да не попаднат духовете в капана на отраженията. Вероятно наистина е така, защото когато някой умре, огледалата в къщата му се покриват с одеяла. Понякога близките на покойника дори спират часовниците, за да може той да стигне до рая, преди дяволът да разбере колко е часът. Рейно обаче казва, че това са измислици. Казва, че не вярва в духове. „Ами Светият Дух?“ – питам на езика на глухонемите. Но той едва ли ме разбира. Пък и Нарсис не вярваше нито в Бог и дявола, нито в духове. Дали е нужно да вярваш в духове, за да се превърнеш в такъв? Никъде ли го няма в момента? Или просто е зад стъклото на витрината на цветарницата и не може да се измъкне?

Мисля си, че духовете са просто хора с недовършени истории, които искат да разкажат пред света. Сигурно затова се опитват да се върнат. И сигурно ще мога да кажа на Нарсис, че всичко е наред, че ще се грижа за гората с ягодите и ще завърша историята му. За това си мислех днес, докато си играех в гората, докато се разхождах по брега на Тан, взирах се в кладенеца на желанията и пуснах монета вътре от негово име…

Джоан Харис (снимка: Wikipedia)

Но от него нямаше и следа. Реших, че може да е попаднал в капана на стъклото. Така че, докато мама зат­варяше, прекосих площада, за да погледна вътре. Зас­танах близо до витрината и погледнах през процепите между вестниците. Магазинът беше празен. Беше тъмно заради облепената витрина. Редиците с маси, върху които преди бяха наредени кофите с цветя, вече ги няма. Вижда се само голият дървен под, нищо друго. Тук-таме по някой паднал цвят и прах. Дори старият стенен календар със семената го няма, единствено призрачните му очертания стоят върху избелялата мазилка.
Отдръпнах се от прозореца, за да видя отраженията. Между вестниците беше останала съвсем тясна лентичка необлепено стъкло. Зачудих се дали ще видя очите му, надничащи от сенките. Виждах обаче единствено собственото си лице – моя дух, който на свой ред се взираше в мен.

– Нарсис? – обадих се.

Видях отражението на Бам, който ми правеше смешни гримаси.

Не се опитах да го спра. Трябваше да знам.

– Нарсис? – повторих малко по-силно.

Задуха лек вятър. Нищо и никакъв игрив вятър. Носеше аромата на пролет, на топящ се сняг, на иглика и обещания. Духна в ухото ми като пакостливо дете, зашепна като кладенец на желанията.

– Нарсис? – казах.

Вятърът ме дръпна за косата. Усетих закачливите му пръсти. Все още виждах Бам, който се кривеше и се смееше. Знаех, че трябва да го спра, преди да направи нещо лошо, но вятърът вече беше в главата ми и ме замайваше, караше ме да танцувам…

И тогава нещо се раздвижи. Видях някого. Не Нарсис, а някой друг – жена, стояща с гръб към мен, отразена в стъклото на витрината. Жена или птица, помислих си – или може би по малко и от двете. Жена в черно и бяло, като сврака може би…

Видях я само за толкова време, колкото ми отне да се отдръпна, но останах с впечатлението, че съм я виждала и преди…
Направих крачка назад от витрината. БАМ!

Погледнах отново. Жената бе изчезнала. Може и да беше дух, реших. Дух с недовършена история. Сега обаче успях да видя нещо през стъклото, нещо, което със сигурност не беше там преди. Едно-единствено черно перо сред изпопадалите цветове и праха по дървения под.

Ако откъсът oт „Крадецът на ягоди“ ви е харесал и искате да прочетете книгата, можете да я поръчате от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.

[ + ]