Някъде след около 70 прочетени страници си казах: „Уау! Браво, бе, мeн! Уникално добра първа повест! Продължавам да чета с интерес…“ и не след дълго цялата книга на Стефан Стефанов бе погълната с най-искрено и нескрито удоволствие.
„Край до Край“ (изд. „Colibri“) е книга, до която отдавна чаках да се докопам. Започнала съм да придобивам добра интуиция кои книги си заслужават, а точно тази се оказа, че дори надминава очакванията ми.
„Край до Край“ е втора творба за автора след дебютния му роман „Горе & долу“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2013). Ще ви се стори кратка, но за сметка на това е много съдържателна. Сборникът съдържа пет повести на Стефанов, които разнищват българската и международна действителност с изключителна прецизност и уникално чувство за хумор. Истините, написани тук, всички си ги знаем, но Стефанов така добре ги е обобщил…
Трябва да се махна за малко.“ Тези думи ги бях чувал и от хора, които никога не се върнаха в България. Все едно отидоха до магазина за малко и не ги видях повече. Не ми беше ясно защо толкова много хора тук имахме такава ужасна нужда просто да се махнем. На всяка цена, въпреки всичко. Това дори не е порив за емиграция, просто за махане. И не защото искаш да отидеш някъде, а защото не искаш да си тук. Може би причината бяха такива типове като Миле. Той всеки момент щеше да превключи на канала, на честотата, в която никой друг няма значение. Много хора бяха на тази честота, много хора бяха в стая с огледала, в която виждаха само себе си.
В България постоянно сме назаем или си плащаме масрафите един на друг, иначе няма как да стане. Не изкарваме достатъчно пари, че да се издържаме на собствени разноски. Просто не изкарваш достатъчно, всичко е скъпо, а разходите са много и така, докато придобиеш чувството, че и животът ти е назаем, защото постоянно трябва да го изплащаш.
Стефан Стефанов и „Край до край“.
Фотограф: Давид Вълков
Това са цитати едва от първата повест, в която, между другото, подчертах доста изречения. Сега си представете още четири смазващо добри творби, коя от коя по-трезво, дръзко и въздействащо написани. В прекрасната първа повест „Адиос“ имаме млади българи, решили да емигрират в Черна Гора за лятото, защото тук „едва ли нещо по-добро може да им се случи“. Продаването на марихуана там изглежда доста по-съблазнително.
В „Смърдящата река“ Стефанов разнищва живота на запокитените българи в Южно Тонго, Африка. Те са на много важна мисия там – да разучат река Батуну и да установят контакт с местното население. Мисията се налага, след като в София Парадайз Сити мизерията удря дъното и всички масово емигрират към Ню Порт Бургас.
„Президентската шайка“ е култова история за най-новото, нечувано и брутално риалити в историята на телевизията и онлайн медиите. Основната концепция на предаването е борбата за оцеляване на президентa на САЩ срещу всички бедни американци, които предаването може да докара във Вашингтон в рамките на една седмица. Ако Бедните успеят да очистят президента и всички останали негови поддръжници като ФБР, ЦРУ и т.н., тогава „мегабогатите магнати като Тоналд Дръмб ще инвестират в градовете и кварталите им някакви милиарди от своите джобни“. Накратко, яко пуканица и карантия, замаскирани в името на една кауза и много кинти, или докъде може да стигне човек, когато смъртта стане по-интересна от порното…
„Депортация“ е диамантът сред повестите в „Край до Край“, но не ми се иска да изпадам в подробности около сюжета, за да запазя магията на тази силна творба, която безспорно се отличава от останалите в сборника. А финалната повест „Сеячи на бури“ разказва за „петима олигофрени“, които разработват системата на българския ХААРП.
Някой е в състояние да си плати за дъжд, вятър, сняг или мъгла? Ние можем всичко – да ви запалим, да ви наводним, да ви разтърсим или отнесем.
„Сеячи на бури“ е повече от достойна да сложи край на тази прекрасна книга. Смяла съм се с глас и от сърце!
Това, което най-много ме впечатли в стила на Стефанов, е как си избира произволна тема и успява да я разнищи докрай, без и за минутка да изгуби интереса на читателя. Оглежда я от всеки възможен ъгъл, обрисува я с думи до най-малката подробност, върти, суче около темата, но на теб така и не ти писва да четеш. В този ред на мисли ми се иска да добавя и умелият начин, по който прави описание на своите герои, например на Геша в „Адиос“:
„Геша беше преметнал крак връз крак, седнал анфас на един стол. Пак беше надебелял, пак не се беше бръснал отдавна и пак нямаше вид да му пука особено от това. Вечната му скейтърска шапка бе килната на главата му. Беше от тези градски типажи, които никога не изчезват, просто се мултиплицират поколение след поколение. Геша беше от хората, които дори да ги изстреляш в совалка към слънцето, пак ще се държат, все едно се намират в центъра на София.“
„Край до Край“ идеално балансира между неоспорими факти от действителността и творческа измислица. Сборникът разполага с превъзходно развити сюжети, огромно количество качествена сатира и много плътни, живи, колоритни персонажи. На всяка повест Стефанов слага и някакъв шеметен финал, който допълнително те размазва от кеф. Това е една от новите български книги, към която непременно трябва да посегнете – няма да съжалявате. Рядко давам всичките 5 звездички на съвременна българска проза в Goodreads, но Стефанов напълно си го заслужи.
Ето и трейлъра на книгата:
