Ако приемем, че Антъни Бурдейн е сред първите имена на не-съвсем-телевизионните готвачи, за които бихте се досетили, то Габриел Хамилтън вероятно е неговият женски вариант. Нейната автобиография обаче май не е чак толкова впечатляваща, както е „Поверително от кухнята„.
По традиция, започнах със сериозен кеф „Кръв, кости и масло“ – като всяка книга, чието действие се развива предимно в кухнята или е свързано с умелото приготвяне на храна и/или вино. Разходих се в детството на Габриел, после проследих внимателно и щурите й тийн години, насилствено подлудени от кофти отношението на майка й и развода на „родителското тяло“, докато Хамилтън е едва на 12 – „Кръв“ е що-годе добър увод към основната част.
В „Кости“ Габриел Хамилтън вече се развихря – пише страстно за пътя си като главен готвач, за всичките ужасности, които могат да ти се стоварят върху главата, докато управляваш собствен ресторант в NYC, а за капак раждаш и две деца, макар със съпруга си така и да не заживявате заедно. Добавете щипка феминизъм в автобиографията и имате една истинска кулинарна версия на „Lean In“. Не се шегувам.
Последната част – „Масло“ – за съжаление ми дотегна толкова много, че ми се налагаше да прелиствам не просто пасажи, а цели страници. Та дори и цялата 19-та глава. Просто описанието на мъчнотата от живота с Микеле и разговорите с майка му наистина не са най-интересното нещо, което бих желал да чета. Подозирам обаче, че ще съм сред малцината.
Книгата е 3 от 5, но със сигурност е задължителна за фенове на гурме културата. Истинска наслада през по-голямата част от времето.
