След като в „Убийството на художника“ навлязохме за първи път в селцето Трите Бора и се насладихме на уютната му красота, топлина и зеленина, няколко месеца по-късно инспектор Гамаш се завръща в навечерието на Коледните празници, когато е толкова студено, че струята от пожарникарски маркуч може да замръзне във въздуха. Представете си. Не е идеалното време да обикаляш от къща на къща, разследвайки убийство, но се налага. О, и убийствата са дори две.
„Убийствено студена“ (изд. „Софт Прес“) ни среща с основните герои от първата книга, но и представя няколко нови и любопитни за изследване образи. Като например Робер Лемио – младият стажант в отдел „Убийства“, който е поверен на майстора в човешките взаимоотношения Арман Гамаш. Или злобната дизайнерка Си Си дьо Поатие, адски озверена към цялото човечество и навярно мразеща дори себе си. Или Кри – пълничката й дъщеря, получила от майка си толкова пренебрежение, омраза и обиди, че е невъзможно да се предвиди дали някога ще се възстанови.
Две са нещата, които Луиз Пени прави най-впечатляващо и заради които не вярвам скоро да ми омръзне поредицата за Арман Гамаш. Първото е умението й да нахвърля с няколко думи такива убедителни щрихи за обстановката и атмосферата, че директно се гмурваш в съответната среда. Така ясно успявам да си представя брезовата цепеница в огъня, препечените филийки, намазани с разтапящо се масло, и пресните кроасани в панера, че забравям парниковия ефект, настанил се трайно в неклиматизираната ми стая. Става ми приятно хладно и дори леко се сгушвам, за да се стопля. Разбира се, тази илюзия не издържа дълго, но въпреки това усещането е показателно за майсторството на канадката.
Второто го споменах още когато писах за дебютната й книга – изграждането на образите на действащите лица. Всеки жител на това малко канадско селце има лична история, страхове, срам, затулени спомени и взаимоотношения с околните. Нормално, всички хора сме така. Луиз Пени разказва историите им внимателно, обмислено и с любов. Признавам, че се заразих и усещам как героите ми стават все по-мили и срещите с тях ме радват. Все едно научавам клюки от селото, което никога не съм имал.
За криминалната страна на романа ще кажа само, че историята беше достатъчно добре разказана, за да не се усетя до самия край кой кого и защо. В заключителните моменти си дадох сметка, че ако бях по-внимателен, можеше и да предскажа какво ще се случи, но не успях. Не ми е било и цел де. И все пак – този кръг беше спечелен от Луиз Пени.
Хареса ми превода на Марин Загорчев, който е имал нелеката задача да открие нюанси в думите, използвани от хората в различни възрасти. Справил се е успешно и дори ми се струва, че е успял да хване някои типични за героите изрази, които в последствие стават част от амплоато им. Освен това преводът на френските реплики и допълнителните бележки само усилиха удоволствието от четенето. Чудесна е и корицата, дело на Радослав Донев, който сякаш си е поставил за цел да превърне романите за инспектор Гамаш в най-красиво изглеждащата поредица. Нямам нищо против.
Нищо не ме подразни в „Убийствено студена„. Харесах книгата не по-малко от първата. Много ми допада стила на Луиз Пени, харесвам селцето Трите Бора (да, искам да живея там, поне докато асфалтът тук спре да се разтапя от жегите!), обичам героите. Всички предпоставки за дълголетие на една чудесна криминална поредица.
Вижте и ревюто на Митко Аврамов за другата книга на Луиз Пени, излязла на български – „Убийството на художника„. Рия Найденова също писа за нея като гост на Христо Блажев в „Книголандия“. Още отзиви можете да намерите при „Книгозавър“ и в „На по книга, две“.
