Лулу е момиче
с размер на фъстък.
светът? – граничен:
далеч, но и тук.
и някак в едно е дете и голяма,
откакто се помни тя възраст няма.
„Лулу”
Получих „Лулу. Детски стихотворения за възрастни” на Петя Кокудева (ИК „Жанет 45”) в междупразничното време на Коледа и Нова година. Корицата предизвика погледа ми без отклонение. Изумена, с широко отворени очи, се запитах: какво се крие вътре, как и какво ще каже едно дете на нас, възрастните или просто порасналите любители на поезия? Оксиморонът* в заглавието – хем детски стихотворения, хем за възрастни, съвсем ме довърши.
С Лулу в чантата отивам при една приятелка на пица. Опитваме се да прогоним умората от изминалата година. А в главата ми се върти все тази корица. Не се стърпях, извадих книгата и запрелиствах бързо. Усетих как Лулу и аз ставаме едно същество. Притесних се. И без това не мога да порасна, все не ставам сериозна, връщането наобратно за мен е противопоказно. Отделно от мислите ми стрели, установих, че илюстрациите на стиховете са необичайни. Напомниха ми за новите тенденции в чешката детска литература и това ме зарадва. Авторката е открила великолепен постмодерен илюстратор на детски книги в лицето на Ромина Беневенти, под графичната концепция на Надя Крумова.
Изплувах и се огледах наоколо. На съседната маса имаше едно момиченце на видима възраст 10-11 години. Реших да проверя теорията си за рисунките. Попитах я дали й харесват. Дадох й книгата. Тя я взе и заразглежда с интерес. „Даа, много са хубави”. Помолих я да прочете някое стихотворение и да ми сподели какво мисли. Зачете се (да казвам ли колко щастлива ме направи това!). Поезията допадна на детето, оказа се обаче, че има думи (метафора например), за които още не са говорили в училище. Това ме ориентира за възрастта на читателите на Лулу – над 12 г.
Другата случка с книгата последва почти веднага. Взимам си книгата от момичето след приятния разговор и я показвам на приятелката си. Ей, като я дръпна от ръцете ми и вика: „Петранке, тази книга ти я вземам. Дай ми я!”. Сдърпахме се за едната детска книжка. Това не беше ми се случвало от дете. „Лулу” ми стана още по-ценна.
Този низ от случки беляза моето преживяване на „Лулу”. Започвах да разбирам подзаглавието-оксиморон. Темите в стихотворенията не са изненадващи. Подходът към тях, стилът им е приковаващ емоцията, усмивката и жизнеността. Композиционно книгата започва от външния вид на Лулу, после „Лулу и вкъщи”, минава се през разбирането на Лулу за красиво, как сънува, какво са мечтите, сълзите, кое нарича тя „застрашени видове“, въображението, приятелите, враговете, тренировките, и така до „Лулу и талантът”, финалното стихотворение.
Мотивите са свързани с бавното порастване – порастването за това дете не е желана цел, а по-скоро се цели осмисляне годините на детството. Свързване на безстрашното на детските години със „стара като стане”. Факторът на значимост в поезията тук не е възрастта, а употребата на живеенето. Лаконичен стил, изчистена форма и отсъствие на клишета. Липсва също вдетиняването и инфантилността, които лесно се промъкват в стиховете за деца.
Лу тренира доброта:
вдига тежестите чужди
и опори прави тя
за изпадналите в нужда.
ден не я ли упражняваш,
добротата залинява.
„Лулу и защо е важно да тренираме”
Мисля си: „Ей, Лулу сякаш е чела Платон!” (според него за добродетелите трябва да се полагат всекидневни грижи, да се упражнява доброто, в противен случай то закърнява). Образът, който Петя Кокудева гради на Лулу, е на замислено над вечните въпроси дете, с отворен ум, преди още да е усвоило светогледа на възрастните. Индивидуалистка с грижа за всичко и всички наоколо, Лулу цени истинските неща, разбира от свобода и автентичност. Инверсията (обръщането на словореда) не ни е спестена, без да е дразнеща. С внимание към думите и изтръгване на нови значения.
Лулу (или Петя, или баба Радост, на която е посветена книгата) подсказва как да гледаме на ежедневието: кратко и с фантазията си. Ежедневието с неговите горчиви въпроси и благи бягства, защипано в пленително съдържание и музикалния език на поезията.
Присъстват прозренията, отсъстват моралистиката и патоса. Разпознавам нова линия на мислене на детето като личност. Няма да откриете съвети нито на мама, нито на тати, нито на баба или дядо. С невинност и лекота Лулу не открива света, а го изпълва: със смисъл, с чудатости, с мъдрост, със съобразителност, с простота, с вяра в душата и загубеното ни мислене, че тя, душата, може да е различна от външния вид „… като думите и ние/ сме едно, а друго крием”.
Свят, в който възрастният може да отдъхне, да се скрие, може да изпита насаме със себе си нежност. На финала може да събере смелост и да я дари тази нежност. Разбирам защо ни е леко като деца. Водеща в мислите ни е поезията, не прозата, вникването без усилие в рутинни – за големите, действия. Спокойствието, че си способен да усвояваш и увереността, че винаги ще има какво да откриеш и преживееш утре.
„Лулу. Детски стихотворения за възрастни” предлага автентични проникновения с убедително съпреживяване. Петя Кокудева разкрива различията и лекотата на детския светоглед. Чувствам се като в удобни обувки в този нов стар свят. И не ме е срам, че често отивам при Лулу, за да не забравя как се прави дъга:
Лу старателно подрежда
провалените любови,
разпиляната надежда,
разрушените основи.с подредената тъга
ще си построи дъга.
„Лулу и как се прави дъга”
Ревюто е публикувано за първи път в сайта „Детски книги“.
Прочетете още ревюто за другата книга на Петя Кокудева – „Малки същества“.
*оксиморон – литературна фигура, при която се свързват логически изключващи се противоположности. Например „Това е адски красиво”.
