„Вятърът е стихнал и под дърветата светлината е свръхестествена като след дъжд. Птици дерат гърло колкото сила имат, като побъркани, подострят си човките в студения въздух, карат го да звънти по цялото си протежение почти оглушително.“
Ако интерпретирам думите на проф. Валери Стефанов в „Поетика на любовта“, мрънкането по изначалната ощетеност на жените писатели, изправени пред затруднението да творят с език, който е създаден от мъже в мъжкия свят, не е решение. След осъзнаването и говореното за проблема трябва да дойдат действията – съзиданието и изобретяването на език, образи и теми, които да припознават женската същност, да я защитят.
Магьорит Дюрас не се оплаква, не се вайка. Тя твори, съгражда свой стил и специфичен начин на отразяване на женското през света – външен и вътрешен, и заявяването му в света. Нейният наративен глас е остър, точен и неподражаем, а образите, които създава, са дълбоко емоционални, като не се побират граници, традиции и очаквания.
Дюрас казва, че под мъжко писане разбира това, което е прекалено утежнено от идеята, и не разделя авторите по пол, но аз винаги мисля за нея като за легендарна Жена в литературата, горда и неподправена.
Най-известният й роман „Любовникът“ е приет противоречиво от критиката, но публиката го обожава. Обвиняван е главно в цинизъм и сантименталност, но аз бих го определила като трагичен и автентичен, какъвто е и писателският почерк на Дюрас.
„Любовникът“ (изд. „Colibri“) е автобиографичен роман, който преповтаря водещата тема от творчеството на Дюрас – обвързаността между самотата, писането и любовта, като тук изключително значещо е съзряването на женствеността, узряването и проговарянето на жената. Тази трансформация е вкоренена като вечно предчувствие и носи със себе си дълбока болка по изгубеното.
Неизразимото е представено чрез историята за обречената любов между китаец и бяло момиче в Сайгон, столица на Френски Индокитай, през трийсетте години на миналия век. Действието е накъсано и в незавършеността си провокира читателя най-силно на емоционално ниво.
Прекрачването в света на другия се случва единствено в мига на наслада, а 
признанието, за което е копняла, получава години след първата им среща, защото то е напълно невъзможно преди отпътуването, преди отказа на младата жена.
Насладата, която черпи от нея всяка вечер, е погълнала времето му, живота му. Той почти не й говори вече. Може би смята, че тя не е в състояние да разбере какво й казва за самата нея, за тази любов, която не е изпитвал досега и за която не знае какво да каже. Може би той открива, че никога още не са си говорили, освен когато се зоват сред виковете в стаята вечер. Да, струва ми се, че не е знаел, той открива, че не е знаел.
Музиката или по-скоро музикалността, които са така характерни за творчеството на Дюрас, са пропили текста. Постепенно чувствата се сгъстяват и стават непосилни след мелодията на един валс от Шопен:
И момичето се изправи, сякаш за да иде на свой ред да се самоубие, да се хвърли на свой ред в морето, а след това се разплака, защото се сети за мъжа от Чо Лън и изведнъж се поколеба дали не го е обичала с любов, която не бе забелязала, защото бе попила в тази история, както водата в пясъка, и я осъзнаваше едва в този миг чрез музиката, проехтяла в морската шир.
Единственото спасение за любовта е раздялата. А един друг вид загуба кара героинята да осъзнае, че животът е безсмъртен, докато се живее.
Не отделям вече тази дума от моя живот. Струва ми се, че изпитвам смътно желание да остана сама, установявам също така, че не съм вече сама, откакто напуснах детството, семейството на Ловеца. Ще пиша книги. Това е, което виждам отвъд мига, в голямата пустиня, каквато ми изглежда пространството на моя живот.
Тя си е тръгнала и винаги ще си тръгва. Ще отплава, ще броди и ще се бори с необяснимото. Лек за болката и самотата няма, а животът й ще бъде многократно разказван, прераказван, за да се изгуби границата между това, което е било, и това, което е можело да бъде. Тук моделът е обърнат, жената се качва на кораба. ТЯ заминава, затова няма кой да бди и да съхранява смисъла на завръщането.
П.П. Екранизацията на романа на Жан-Жак Ано, която е част от програмата на фестивала „Cinelibri“, предизвиква бурна негативна реакция от страна на Дюрас. Тя не е съгласна с режисьорската интерпретация и в отговор създава свой вариант на сценария – „Любовникът от Северен Китай“. Аз обожавам и книгата, и филма. „Любовникът“ на Ано всъщност е един от най-красивите филми, които съм гледала.
