През октомври миналата година подготвях материал за десетте най-вълнуващи киноадаптации, включени в програмата на международния кино-литературен фестивал „Cinelibri”. Тогава попаднах на трейлър и кратко описание на филма, създаден по японския бестселър „Любимата формула на Професора“ (изд. „Colibri“) от Йоко Огава. Определено бях заинтригувана, но не толкова, че да хукна към книжарницата, за да го намеря. Три месеца по-късно смело заявявам, че усилието (с тичането) щеше да си струва.
Само за два месеца романът е продаден в един милион копия и е удостоен е с японската литературна награда Hon’ya Taisho. Макар тези факти неизменно да издигат едно произведение в очите на все още недокосналия се до него читател, те стоят някак сухо. Дори определяните за шедьоври от милиони хора по света книги не успяват да достигнат до сърцето на абсолютно всеки читател. Та какво значи тук някаква награда? Е, повярвайте ми, в конкретния случай тя оценява обективно стойността на едно необикновено, елегантно и проникновено произведение на изкуството. „Любимата формула на Професора“ заслужават всяка похвала и дори повече – поклон, какъвто в японската култура се приема като знак на благодарност и уважение.
Есенцията на сюжета може да се предаде накратко. Четиресет и седем годишен професор по математика претърпява автомобилна катастрофа и получава увреждане на мозъка, което не му позволява да пази спомени за повече от 80 минути. Действието започва седемнайсет години след инцидента с пристигането на нова домашна прислужница в дома на Професора. Тя е наета от съпругата на брат му, наричана през цялото време „вдовицата“. По-късно се появява и четвърти главен герой – 10-годишният син на прислужницата Рууто. Рууто (от английската дума за „корен“ – „root”) е прякор, който Професорът измисля на момчето заради плоската му глава, асоциирана в математика със знака корен квадратен.
Разказът се води от името на прислужницата, която разкрива интересната за европейка като мен гледна точка на една японка за света и взаимоотношенията между хората. Разликата в светоусещането между двете култури е толкова голяма, че запознанството ми с размислите на главната героиня бе като изследването на напълно нови, чудновати територии.
Йоко Огава (снимка: Kanpai)
Благият тон в общуването, поставянето на чувствата на другия на първо място, мъдростта да приемаш несгодите като нещо нормално, без да се оплакваш и да бъдеш черноглед – повсеместната липса на изброеното в нашето общество често ми дотяга. Някак по-спокойно ми е обаче да знам, че по света съществуват места, където хората успяват да постигнат подобна хармония. Значи е възможно и надежда има! Ето това е едно от посланията, които си вземам от Йоко Огава – вярата в човечността.
Тя ни учи и на друго – да успяваме да се радваме на това, което имаме в този момент, без значение от утрешния ден, дори следващия час. Ако можем да доставим радост, усмивка, приятно преживяване на човек, когото ценим, то нека го направим, без да търсим отплата. Прислужницата и нейният син дават нов, качествено различен живот на Професора, вярвайки, че усилията им си струват, дори той да не ги помни само след 80 минути…
Романът е тих и му липсва шеметно, напрегнато действие, но това не го прави скучен или инертен. Трудно е да се обясни каква е атмосферата в него, защото лично аз я усещах с всичките си сетива. Авторката изгражда персонажите с натрупване на изкусно изпипани детайли и те буквално оживяваха в съзнанието ми, докато четях. Текстът се лее, а заслуга за удоволствието има прекрасния превод на Маргарита Укегава.
Страниците са изпъстрени със задачи и формули, но най-невероятното е, че те придават сантименталност и трогателна символика на историята. В нито един момент математиката не ме отблъсна или отегчи, а за съжаление трябва да призная, че мозъкът ми не е пригоден за тази наука.
„Любимата формула на Професора“ е книга за търпението, приятелството и чистите човешки взаимоотношения. Закономерностите в математиката се преплитат с непридвидимите приумици на съдбата и я превръщат във великолепна притча за истински важните неща в живота. Препоръчвам я на всеки читател с интерес към естетиката на източната култура и афинитет към топлите сюжети.
Чувала съм, че филмът по книгата е също прекрасен. Той протича не от името на прислужницата, а на десетгодишния й син Рууто. Гледайте трейлъра тук:
Не пропускайте и ревюто на Милена Златарова тук.
