„Красива е като цялата поезия на света, а има мозък на данъчен чиновник. Обичам я както се обича джунгла, а тя ми отвръща сякаш е зеленчукова градина.”
В тези думи, които Ерих Мария Ремарк подарява на един незапомнящ се епизодичен герой в „Живот назаем”, всъщност се заключват двигателят на сюжетната линия, надпреварата с болестта и на автомобилната писта, преследването на ценните неща и хубавото чувство, което остава, когато прелистиш наляво задната корица.
Написан в края на 50-те години на XX век, „Живот назаем” е един от късните романи на Ремарк. В него войната не присъства с целия си ужас, а само като сянка в спомените на автомобилния състезател Клерфе, прекарал години в концлагер, и на младата Лилиан Дюнкерк, крила се от нацистите в подземията на Париж.
Двамата се срещат в алпийския санаториум „Бела Виста”, където Лилиан лекува белодробно заболяване. С ентусиазма на неизживяната си младост тя мечтае за живот на пълна скорост, защото животът й може да свърши с всеки следващ кръвоизлив. Със симпатичния цинизъм на зрял мъж, преживял и премислил много, той едва осъзнато желае животът му да бъде щастлив и спокоен, живот, който може да свърши при всеки следващ старт.
Лилиан и Клерфе се срещат, търсят се, намират се, преследват се, обичат се, но така и не се настигат.
Тя го възприема като шофьора, който ще я измъкне от затвора на планинския санаториум и ще я отведе в Париж – град в пълна хармония с крещящата й младост. Той планира да я закара до Париж и да забрави за нея. Докато веднъж, съвсем между другото, тя не заявява „Може би точно заради това те обичам!”.
Тя се влюбва в него заради вкуса му към живота, защото тогава просто е влюбена в самия живот. Той се влюбва в нейния импулс да преживее всичко веднага, без скрупули за миналото и надежди за бъдещето. Неясното му пренебрежение обаче бързо прераства в отчетливо желание Клерфе да задържи Лилиан. Тъкмо тогава той за нея се превръща в тежест и тя решава да се изплъзне от планирания бъдещ живот. А тъкмо когато тя смята, че се е изплъзнала, той я напуска.
Въпреки психологизма на романа, описанията на мислите и чувствата на героите заемат твърде голям обем от сюжета и натоварват с привиден драматизъм иначе плоски ситуации. Диалозите между двамата също рядко имат някаква влюбена нотка, а Лилиан и Клерфе говорят за всичко на твърде абстрактно ниво.
Все пак разказът умело прескача от рокли към автомобили, но понякога стига до фалшиво категорични изводи по злободневни теми, които се мъчи да прати на по-философско ниво.
Не липсват обаче и моментите с усмивка:
– (…) Да не би да сте влюбена?
– Да, в една рокля.
– Колко разумно! – каза Пестр. – Ето една любов без страхове и без затруднения.
