Знам, че всеки човек има книга, две или повече, в които вижда написани, черно на бяло, собствените си мисли. Сякаш авторът е бръкнал в мозъка ти, разбъркал е и е извадил каквото му е било потребно. Усещането, когато четеш такава книга, е сюрреалистично, вълнуващо и побъркващо.
“Любовта трае три години” (изд. “Колибри”) на Фредерик Бегбеде е моята специална книга. Тя не е някакъв супершедьовър, бъдеща класика или непризната от съвременниците си гениалност. Но за мен това е безкрайна книга, незавършено изречение без пунктуация. Лична книга, която между кориците си съдържа много от това, което съм преживявала и което съм мислила.
И още една причина за прехласването ми по “Любовта трае три години” – някой, който ме разсмива по такъв начин, определено и задължително има място в моята… библиотека.
Ще започна отзад напред.
Остров Форментера, където е прекалено горещо, за да бъдеш многословен, приютява писател, който опитва да стори възможно най-трудното – да напише любовен роман от прости изречения. Този писател не е изпаднал в творческа криза, не е навъсен или съкрушен, не тъне в самосъжаление или отвращение. Той е щастлив. Безметежно. Защото е открил каква е цената на любовта и се е издължил до цент.
Форментера – късче рай на земята. Време изпълнено с писане, секс, сладки кавги и много солена прозрачна вода.
Реална ли е тази идилия? Може ли да продължи вечно и колко трае любовта?
Рецепта за среща с голямата любов:
Търси щраус или някой, който иска да отглежда щрауси на края на света;
някой, с когото си говорите чрез телепатия;
някой с име, в което е заключено щастието и нещастието;
някой, който не поставя, а прекрачва граници.
Някой, заради когото ще вървиш по-бавно в студа;
някой, с когото ти е приятно да се отегчаваш;
някой, който ти липсва до болка.
Някой, който ще излекува гордостта ти и който ще чакаш вечно.
Някой, с когото нямате друг изход.
Но не забравяй, че най-силната любов е несподелената, а “най-прекрасните празници са онези, които се случват вътре в нас.” И съвсем не е изключено обектът на твоите чувства да е безнадеждно влюбен в самата идея за любовта.
“Изглежда в това се състои животът на възрастния: да строиш пясъчни замъци, сетне да скачаш с два крака върху тях, а после да започваш всичко отначало и така нататък, и така нататък, след като знаеш, че океанът при всяко положение ще ги срути.”
Първата година: животът се състои от поредица от слънчеви утрини и се жените. Втората година: се разбирате “от половин дума” и сте достигнали нечувани висоти в нежността. Третата година: “отвратена, жена ви ви напуска”.
Да си влюбен и щастлив с един единствен човек повече от три години (или всяко друго число граница) е нонсенс, защото за да си щастлив имаш нужда от сигурност. Влюбването е въпрос на биохимия и несигурност – да умираш от страх и да не знаеш какво ще ти поднесе утрешният ден.
“Животът е устроен така, че само да се почувствате много щастлив, той незабавно се заема да сложи нещата на място.”
Лъжата започва в момента, в който ти е невъзможно да държиш ръката на човека, на когото все по-рядко казваш “обичам те”. Това е началото на края. Съжалявам, че се налага да го напиша, но нищо не е вечно. Щастието не е пълно, любовта не е безкрайна. Всичко, на което можем смирено да се надяваме са мигове, дни, години – една, три, пет, колкото толкова, съвършени изживявания. Спомени. Мечти по миналото.
Прочетете още ревюто на Мирена за „Любовта трае три години„, както и текстове за „Първа равносметка след Апокалипсиса“, „Помощ, простете“ „Почивка в кома„ и „6.66 евро“.
