Стивън Кинг никога не е криел, че Хауърд Лъвкрафт е неговият учител и най-силен вдъхновител. Навярно благодарение на това откровение и аз посегнах на два пъти към творби на непознатия ми до моментa Лъвкрафт. Точно защото вече съм чел негови книги, мога да започна това ревю със смелото твърдение, че „Мъглата“ (изд. „Ciela“) е едно от произведенията на Краля на ужаса, в които той отдава почит към творчеството на предшественика си.
„Мъглата“ е подозрително кратка, но достатъчно убедителна книга. Чете се с лекота за два-три часа и през това оскъдно време успява да изгради апокалиптична и жива картина, за която други автори биха се нуждаели от стотици страници.
Една необикновено силна лятна буря стоварва върху малко градче млечнобяла мъгла. По принцип едва ли някой се страхува от този вид конденз, но тук странното е, че мъглата се движи. Бавно, настоятелно и напълно противоестествено. Странното се превръща в любопитно, то – в тревожно, а оттам нататък пътят до ужаса е съвсем кратък. Група уплашени жители се оказват затворени в супермаркет, щом разбират, че мъглата е довела със себе си и компания. Пантеон от създания, излезли от най-безумните кътчета на човешкото въображение.
Изключително сполучлив подход е историята да бъде разказана от първо лице. Гледната точка хем ни кара да си мислим, че (евентуално) все някой ще оцелее, хем внася толкова достоверност, че започваме да предвкусваме недотам щастлив завършек. Нищо не е ясно и Стивън Кинг е успял да запази интереса и напрежението от първата до последната дума – съвсем буквално. С по няколко изречения съумява да изгради плътни и реалистични образи на персонажите, за да не останем безпристрастни, когато те загубят живота си.
Съвсем в стила на Лъвкрафт Краля не разкрива повече от нужното. Тук-таме се промъква някое по-натуралистично описание, но за въображението на читателя има достатъчно работа. До финала гъстата мъгла се появяваше съвсем жизнена пред очите ми и не съм сигурен, че ще остана хладнокръвен следващия път, когато есента я спусне над крайречния ми град.
Не познавам стария превод на „Мъглата“, но новият на Деян Кючуков остави приятно усещане в мен. Езикът му е достатъчно уверен и разнообразен, за да покрие високите критерии, поставени от стила на Кинг. Корицата на Живко Петров бих нарекъл „класическа“ – с избраните цветове и форми е уловил много добре атмосферата на тази новела. Силна жанрова книга, в която трудно може да се намери нещо за подобряване.
Не пропускайте ревютата ни за „Кутията на Гуенди“, „Мистър Мерцедес“, „То“, „Бягащият човек“ и „Гробище за домашни любимци“ тук и тук.
