Книгите и литературата са неизменна част от живота на иранката Махса Нураи от дете. Родителите ѝ са университетски преподаватели и тя буквално израства откърмена с любов към дебелите томове. Читател, поет, писател, редактор, преподавател, изследовател, културен мениджър, Доброволец на годината на България – за Махса може да се говори много. Тя живее у нас вече над 10 години и е активна част от културния живот на София, като води различни културни, арт и кулинарни събития, с които създава мост между Иран и България. Махса вече 10 г. е гост-лектор и изследовател в областта на литературата в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Тя притежава задълбочени знания специално в областта на персийската литература, които винаги се радва да споделя с любопитните читатели. Затова си правим чаша ароматен чай и започваме…
Махса, помните ли как станахте читател? Имаше ли момент, човек или книга, които ви отвориха вратата към литературата и ви накараха да заобичате писаното слово?
Буквално съм израснала сред книги. И двамата ми родители са академици, затова на повечето ми бебешки снимки съм сред листове хартия, докато баща ми работи върху дисертацията си, а майка ми – по своите изследвания. Литературата не ми беше представена – тя беше въздухът, който дишах.
Баща ми винаги се шегуваше, че единственото наследство, което може да ми остави, са „книги и любовта към тях“ – което той смяташе за най-големия подарък, способен да ми даде. Насърчаваше ме от ранна възраст да изграждам собствена библиотека и аз нямах никакви ограничения за разходи, когато ставаше дума за книги (опасна политика за дете без самоконтрол в книжарница). Личната му библиотека в Иран все още е едно от любимите ми места на света. В момента, в който влязох в университета, четях между три и пет романа седмично, просто за да извлека максимума от университетската си библиотечна карта.
Какво ви е дала литературата – убежище, език за емоциите ви, начин да разбирате света? В кои моменти най-често посягате към книгите?
Литературата винаги е била леща, през която, както казва Сохраб Сепехри, „съм измила очите си, за да виждам различно“, което ми позволява да тълкувам опита си по нов начин, особено в периоди на промяна като миграцията. Посягам към книгите не за емоционално убежище, а за яснота – заради структурираното мислене и разширената перспектива, която предлагат.
Един от преподавателите ми по време на бакалавърската програма казваше, че ние сме „дребни смъртни с един-единствен живот и малък набор от възможни преживявания, но чрез литературата можем да обитаваме безброй други животи, да правим грешки, за които никога няма да платим, и да срещаме светове, недостъпни по друг начин“. Тази идея оформи начина, по който чета, и начина, по който разбирам собствения си път.
Персийската литература има история от повече от хилядолетие. Ако трябва да я представите на българския читател само в няколко изречения, кои идеи, емоции или образи я определят за вас лично?
Бих казала, че това е свят, в който емоцията и смисълът се срещат в изключително изящен език. За мен я определят образите, които се завръщат през вековете: градините като пространства на хармония, течащата вода като символ на обновление, славеят, който пее на розата, тишината на пустинята и постоянният стремеж да се търси смисъл под повърхността на обикновения живот. Персийската литература носи тон, който е едновременно философски и интимен – тя кани читателя да забави темпото, да съзерцава и да усеща.
В академичен план тази традиция се развива повече от хилядолетие. Новоперсийският език се появява между VIII и X век, а литературата на този език днес е споделена от Иран, Афганистан и Таджикистан, както и от персийскоезични автори по света. Исторически персийският е функционирал като голям литературен и административен език в голяма част от ислямския свят, оказвайки влияние върху османска диванска поезия и оставяйки следи дори на Балканите. Архивни каталози в България и съседните региони пазят персийски ръкописи, свидетелстващи за това културно присъствие.
Но отвъд историята най-силно в мен остава емоционалният речник: копнеж, удивление, хумор, мистицизъм и дълбока вяра в силата на метафората. Това са качествата, които бих посочила като въведение.
Вие живеете далеч от Иран. Превръща ли това персийската литература в нещо различно за вас – памет, мост, съпротива, дом? Как преживявате четенето на тези текстове в София?
За мен животът извън Иран превръща персийската литература от нещо познато в нещо непрекъснато. В София тя е тиха котва, нещо, което поддържа живи отношенията ми с езика и неговия културен свят. Това е по-малко носталгия и повече начин да запазя перспектива — да помня откъде идват определени начини на мислене и усещане и да ги изучавам по-обективно чрез преподаване и споделяне с хора с различен произход, гледни точки и разбирания.
Публични събития като четения на Хафез, празнувания на Ялда и Ноуруз също оформят начина, по който преживявам тези текстове тук. Те позволяват персийската литература да излезе от личното пространство и да стане споделена — така че четенето ѝ в София се превръща едновременно в лична връзка с дома и в начин да участвам в малка, но значима културна общност и да наблюдавам магията на момента, когато „другият“ я преживява, разбира и усеща.
Кои класически персийски автори могат българските читатели да открият в превод днес? Ако трябваше да създадете „библиотека за начинаещи“, кои автори задължително бихте включили и защо?
Това е труден въпрос, на който е почти невъзможно да се отговори накратко, защото българските читатели днес имат достъп до множество стълбове на класическата персийска литература. Но ако наистина трябва да избера, малък кръг от автори оформя нейното сърце.
Благодарение на повече от век отдадена преводаческа работа българите вече имат достъп до Саади, чийто „Голестан“ остава най-привлекателният и хуманен вход към персийската мъдрост; до Фирдоуси, чиито епизоди от „Шах-наме“ носят емоционалната и митична тежест на цяла цивилизация; до Омар Хаям, чиито „Рубаят“ звучи в български превод от поколения; до Хафез – несравнимия глас на мистичната и лирична поезия; и до Рудаки, чиято простота и музикалност бележат началото на персийската поетична традиция.
Ако трябваше да оформя „библиотека за начинаещи“ в България, тези петима автори задължително биха били там, защото заедно разкриват пълния обхват на класическото персийско въображение – от първоначалната му изтънченост до епичните, морални, философски и духовни висоти.
Трябва да изкажа искрена благодарност към преводачите, които правят това възможно – особено Гео Милев, Владимир Свинтила, Николай Райнов, Георги Станев, Леда Милева, Йордан Милев, Марта Симидчиева, Иво Панов, Людмила Янева, Диана Братоева и мнозина други, чиято отдаденост отвори тези светове за българските читатели.
Много българи свързват персийската култура най-вече с Руми. Какво е най-голямото заблуждение за Руми на Запад и какво бихте искали читателите да разберат отвъд „вдъхновяващите цитати“?
Мевляна Джалал ад-Дин Мохамад, известен в Иран като Молави или Джалал ад-Дин Балхи, е роден в района на Балх и прекарва по-голямата част от живота си в Рум – анатолските земи, които някога са били наричани „Рим“, откъдето идва и името Руми. Противно на разпространеното вярване на Запад, той твори в строго определени класически персийски форми като газел и маснави, често рецитирани на глас и записвани от неговите ученици, а не писани като свободен стих. Неговата поезия обединява мистично прозрение и всекидневен опит, използвайки градини, музика, вино и ритмите на ежедневието, за да изследва любовта, копнежа и духовното търсене. Макар да принадлежи и на Балх, и на Рум, той често се описва като част от универсална духовна идентичност. Много познати английски версии – като „Отвъд идеите за грях и добродетел има поле. Там ще се срещнем.“ или „Ти не си капка в океана. Ти си целият океан в една капка.“ – са съвременни парафрази. Но дори така отразяват централни теми в творчеството му: единството на съществуването, необятността на човешкия дух и начините, по които любовта и принадлежността надхвърлят граници, култури и дори „Аза“.
Персийската литература е изпълнена с метафори, символни пейзажи и духовни пластове. За читателите извън персийския свят част от това може да остане неуловимо. Какво според вас е най-голямото предизвикателство при превода на персийска поезия и кое е просто непреводимо?
Според изследвания в областта на превода основната трудност е семантичната многозначност. Персийската поезия поддържа множество значения чрез метафора, ритъм и интертекстуални препратки. Преводът изисква избор на една интерпретация, което намалява първоначалната отвореност. Задача на преводача е да пресъздаде красотата на литературата и да предаде нейните пластове – формални или смислови – на целевия език. Но почти винаги се налагат жертви, независимо дали става дума за буквален превод или свободно пресъздаване. Често се казва, че в литературния превод това, което се губи, е именно поезията.
Поезията има централно място в персийската култура. Какво е нейното емоционално и социално значение днес – по време на празници като Ялда и Ноуруз, но и в ежедневието?
Поезията остава в сърцето на персийската култура – както в ежедневието, така и на празниците. По време на Ялда, Ноуруз и други събирания стихове на Хафез, Саади, Молави и Фирдоуси се четат на глас, споделят се и често се тълкуват като игра, създавайки връзка между поколенията.
Гадаенето по Хафез остава широко разпространено и до днес, а поставянето на поетична книга на празничната маса за Ноуруз се превръща в трайна тенденция. Поетичните състезания и събирания, наречени мушаере, продължават тази традиция – хората се събират, рецитират, импровизират и празнуват изкуството на словото.
Отвъд празниците поезията е част от ежедневието. Мнозина държат стихосбирки у дома, цитират стихове в разговор и се обръщат към тях за утеха или насока. Понякога поезията се появява и в публичния живот – в лозунги или възгласи – като фин начин да се предаде послание. Във всички свои форми персийската поезия остава жива традиция, свързваща личното и общностното, миналото и настоящето. Персийският е жив език, говорен от над 120 млн души по света, той наследява и бива наследяван.
Персийската литература има дълга традиция на силни женски гласове – от средновековни поетеси като Рабия Балхи до съвременни авторки. Как днешните ирански писателки преработват или предизвикват това литературно наследство?
Според мен днес иранските жени пишат в множество контексти, всеки от които предлага различна перспектива. Онези, които творят в Иран на персийски като Фариба Вафи, Зоя Пирзад и Мониро Раванипур, често изследват нюансите на ежедневието, социалните ограничения и вътрешния свят на своите герои, съчетавайки литературно майсторство с дълбоко усещане за преживяното.
Жените, които пишат в диаспората на персийски или на други езици добавят допълнителни пластове размисъл за идентичност, памет и културно изместване. Авторки като Шахрнуш Парсипур и Симин Бехбахани продължават персийската литературна традиция, докато се занимават с темите за изгнание и принадлежност. Същевременно писателки с ирански произход, творящи на английски или френски като Маржане Сатрапи, Азар Нафиси, Дина Найери и Порочиста Хакпур представят аспекти на иранския живот и женския опит пред световна публика.
В академичните среди се отбелязва промяна от символични представяния към изобразяването на реални, въплътени преживявания и лична деятелност. Съвременното женско писане в Иран показва едновременно приемственост и иновация, доказвайки, че тази традиция е разнообразна, жизнена и стабилна.
Съвременната иранска литература е сравнително слабо позната в България. Кои съвременни автори или поети бихте препоръчали на читатели, които искат да разберат Иран днес?
Съвременната иранска литература остава сравнително непозната в България, но няколко автори и поети предлагат задълбочен поглед към днешен Иран. Българските читатели имат достъп до много от тези гласове благодарение на преводите на преподаватели и възпитаници на специалност Иранистика в Софийския университет.
Сред най-изявените е Паринуш Сании, чиито романи „Моята орис“, „Бащата на другия“ и „Тези, които останаха и онези, които заминаха“, преведени от Людмила Янева, изобразяват сложни характери, които навигират семейство, общество и лични стремежи, предлагайки ярка картина на съвременния ирански живот.
Други автори, преведени на български, включват Садек Чубак и Садег Хедаят, чиито разкази и новели, често изследващи екзистенциални и социални теми, са публикувани в антологии като „Човекът, който даряваше слънце“ (1980, превод на Марта Симидчиева), редом с творби на Бозорг Алaви, Ферейдун Моавени, Надер Ебрахими и Джалал ал е Ахмад.
Жени автори като Шахрнуш Парсипур, Фариба Вафи, Зоя Пирзад, Мониро Раванипур, Голи Тараги, Митра Давар и Махри Ялфани, както и поети като Симин Бехбахани, Форуг Фарохзад, Надер Надерпур и Шахруди, също присъстват в български преводи, често в антологии от периода 2000–2010 г. като „Светлина и сянка“, „Да си жена от Изтока...“ и „Непознатият Изток“. Тези произведения изследват паметта, идентичността, социалната промяна и преплитането на личното и политическото, предоставяйки разнообразна и жива перспектива за съвременната иранска литература.
Ако трябваше да изберете едно персийско стихотворение или история, която според вас говори универсално, кое бихте избрала и защо?
Ако трябва да избера персийски текст, който говорят универсално, бих комбинирала едно стихотворение и един кратък разказ.
Стихотворението е „Чедата на Адам“ на Саади и широко разпространена притча, приписвана на Руми или Шамс от Тебриз. Саади пише: Bani Adam a’azaye yek peykarand / ke dar āfarinesh ze yek gowharand / chon ozvi be dard avarad ruzegar / degar ozvha ra napanad gharar („Чедата на Адам едно са тяло – / от кал е сътворено по начало. / Една част само ако заболее, / за нея всяка друга ще милее.“ Това послание за споделеното човечество е вечно и транскултурно. Стихотворението е поставено на стената в централата на ООН в Ню Йорк, символизирайки универсалността на състраданието, емпатията и човешката солидарност. Думите му напомнят, че нашите радости, болки и отговорности са свързани, независимо къде се намираме.
Притчата на Руми разказва за огледало на истината, държано от Бог, което паднало и се разбило, а всеки човек взел по едно парче. Произходът на историята не е напълно ясен и може да е приписана на Руми или на неговия духовен спътник Шамс. Но независимо от авторството тя илюстрира ключова особеност на персийската литературна култура: анонимните притчи и устни традиции често предшестват писмените текстове и пренасят дълбоки духовни истини през поколенията. Тази история обхваща човешкото търсене на смисъл, фрагментарното възприемане на истината и начина, по който откриваме универсалното в индивидуалния опит.
Стихотворението на Саади и тази притча, приписвана на Руми/Шамс, въплъщават трайната сила на персийската литература да говори отвъд културите – да предлага мъдрост, емпатия и прозрение на читатели навсякъде по света.
Автор: Бистра Иванова
Настоящият материал е разработен по проект „Мигранти с таланти“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи”, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти. Отговорността за съдържанието е на Бистра Иванова и по никакъв начин не отразява официалните позиции на финансиращите организации.
