Да пишеш за Марин Бодаков е като да се опитваш да запишеш тишината на утро в университетски коридор – онази тишина, пълна с обещание, мисъл и леко извинителна усмивка. Съпротива е да говориш за него в минало време. Съпротива е и самото му присъствие, както го помнят – не като човек, който прекъсва, а като човек, който присъства с вниманието си. Онзи, който задава въпросите, които всички са се надявали да не чуят, но са се нуждаели да си зададат. Онзи, който изслушваше така, че се чувстваш разбран дори преди да си се изразил добре.
Марин Бодаков не обича фразите „голям интелектуалец“ или „морален компас на времето си“ – вероятно би се усмихнал тъжно, ако ги прочете. Но ние, които се опитваме да опишем ролята му в културната тъкан на България от последните трийсет години, сме изправени пред трудната задача да намерим други думи. Думи, които да съчетават съпротивата му към арогантността с вярата му в културата като обиталище на достойнството. Защото точно това е Бодаков: не просто присъствие в медиите, в литературата, в университета, а място – интелектуално убежище, глас, към когото се връщаш, когато търсиш смисъл.
Познаваме го като литературен редактор, като поет, преподавател, критик. Но всъщност той е една от най-нежните и последователни съпротиви срещу обезличаването на словото, срещу циничната публичност, срещу това знанието да бъде употребявано без грижа. В свят, който често размахва гласовете си като оръжия, Марин Бодаков предпочита да бъде акустика – онзи резонанс, в който гласовете на другите могат да се изговорят докрай.
Не съм от хората, които вярват, че трябва да се крещи, за да бъдеш чут…
казва в едно от интервютата си. И е прав – не защото светът непременно чува тишината, а защото само в тишината можеш да чуеш себе си. Неговата поезия, неговата преподавателска работа, неговата критика и редакторска дейност се сливат в тази почти монашеска отдаденост на вниманието – към думите, към студентите, към авторите, към добрия въпрос, който не се страхува да остане без отговор.
Когато някой ти липсва, можеш да го потърсиш в книгите му, в статиите му, в препоръчаните от него книги. Но когато липсва човек като Марин Бодаков, липсва и онова пространство за съпричастие, което той създаваше – с мълчание, с глас, с присъствие. Да започнем този портрет, значи да признаем, че нито една дума не е достатъчна, и въпреки това – да ги потърсим.
Невидимите институции: редакторът, преподавателят, медиаторът
В културната инфраструктура на едно общество има хора, които не стоят на пиедестал, но без тях пиедесталът се разпада. Такива са невидимите институции – онези личности, които не са институционално овластени, но върху чиято отдаденост се крепи усещането, че знанието, културата и диалогът още съществуват. Марин Бодаков е такава институция. Без канцелария, без тежка титла, без официално слово. Просто един човек, който всички, които имаха нужда от дума, от съвет, от доброжелателна критика – знаеха къде да намерят.
Като литературен редактор на в. „Култура“ Бодаков е не просто фигура зад кулисите. Той е сценограф на вниманието – онзи, който избира на кого да даде сцена и кой текст има нужда да бъде чут. Ролята му в българската литературна и интелектуална сцена не може да бъде оценена по брой публикации или награди. Защото неговият принос е другаде – в това, че покани в публичността новите гласове, че пренареди приоритетите, че даде дума на онези, които иначе щяха да останат в сянка. Не защото бяха безгласни, а защото бяха крехки, раними, дебютиращи, различни.
Той е, ако можем да използваме израз от самия него, медиаторът между културното слово и човешкия шепот. Съумява да преведе академичния жаргон в човешка чувствителност, да разплете претенциозния стил до човешки въпрос, да даде на поезията територия, в която не е нужно да крещи. Като редактор, той е един от малкото, които могат да поправят стихотворение така, че авторът да се почувства по-добър, не по-смачкан. Като преподавател, беше от онези преподаватели, които не се възвисяват над студентите си, а вървят с тях. Много от тях днес са автори, редактори, преподаватели. И ще кажат с усмивка – „Бодаков беше първият, който ме взе насериозно.“
Беше и от онези редки хора, за които никога не се чудиш дали те е оценил. Знаеш го. Показваше го с писмо, с препоръка, с покана, с кратка, точна и ведра бележка под текст в рецензията ти. Дори когато не беше съгласен, Бодаков не режеше. Той редактираше с грижа, с усещането, че всеки текст е жив организъм, а не инструмент за демонстрация на превъзходство.
Той не създаде школа. Но създаде мрежа от съпричастни. От хора, които разбраха, че не е нужно да си силен, за да бъдеш значим. Че можеш да бъдеш важен, без да си важен. Че можеш да бъдеш тиха сила, която не търси признание, но оставя следа. Такава, която се предава с обич, а не с амбиция.
Поезията като гражданска нежност: между уязвимостта и ангажимента
Марин Бодаков е гражданин на поезията. Не от онези патетичните, с барабани и маршове. А от онези, които тихо поддържат светлината в квартала на думите. Поезията му не се нуждаеше от ефекти – нито от големи теми, нито от натрапчива форма. Но именно в тази осъзната скромност, в тази предпазлива грижа за детайла, се крие неговата съпротива срещу грубостта на света.
Бодаков не пише декларативна поезия. Но всичко в нея е позиция. Не идеологическа – човешка. В стихотворенията му няма лозунги, но има етика. Няма гняв, но има тъга. И не онази патетична тъга, която търси съчувствие – а меката, съзерцателна тъга, която съзнава, че светът е ранен и единственото, което можем да направим, е да не задълбочаваме раната.
За него поезията е не оръжие, а жест. Жест на съчувствие. Жест на внимание. Жест на отказ да приемеш, че цинизмът е по-зрял от надеждата. Писането му е уязвимо и затова – силно.
Тази чувствителност – и към социалното, и към личното – никога не се изключва в текстовете му. Дори когато пише за бащинството, за любовта, за домашната обстановка, поетът в него не престава да бъде гражданин. А когато пише за политиката, за публичността, за властта – не престава да бъде син, съпруг, баща, обитател на едно тяло, което усеща болка. Това преплитане прави неговата поезия трудна за цитиране, но лесна за разпознаване.
В стиховете му няма героизъм. Има хора, които мият чинии, обичат децата си, връщат се от работа. Има деликатни прозрения, които идват не като светкавица, а като лампа над масата. Писането му не иска да бъде запомнено – и точно затова остава.
Ако трябва да обобщя – поезията му е урок по човечност. Не поради тематиката си, а поради отношението си към читателя. Той не го кара да се възхити, а да се вгледа. Не му казва какво да мисли, а го подканя да остане още малко в тишината между думите.
Със стиховете си Марин Бодаков не пише за Прехода, но в тях личи всичко, което Преходът прави с телата и душите ни. Той не е поет на протеста, но поезията му е протест срещу загубата на емпатия. Времето след 1989 г. е време на преоценка – и неговите стихове носят онази ценностна основа, която обществото ни търси, дори когато се преструва, че не ѝ пука.
Марин Бодаков в университета – преподавател по доверие
Ако Марин Бодаков има кредо като преподавател, то не е „да науча студентите на нещо“, а „да ги накарам да не се страхуват да мислят“. За него образованието не е институционален процес, а човешко съ-битие. Академичното му присъствие не се измерва с титли и цитати, а с начина, по който отваряше пространство – за размисъл, за съмнение, за честност.
Студентите му говорят за него с почти религиозна топлота – не защото ги е карал да рецитират Хабермас или да пишат курсови работи със строг академичен апарат, а защото ги е слушал. Истински. С онова търпеливо внимание, което те обезоръжава и ти позволява да кажеш неща, които не си вярвал, че можеш да формулираш. Беше от онези редки преподаватели, които не се страхуваха от мълчание – нито от собственото, нито от това на отсрещния. Защото знаеше, че мисленето често започва тъкмо там.
Във ФЖМК той не беше просто преподавател по литературна журналистика – беше коректив на цинизма. Думите му никога не звучаха като декларация, но често оставаха дълго след края на лекцията. Когато преподаваше, атмосферата беше не академична, а домашна – в най-добрия възможен смисъл: ставаше дума за грижа, за отглеждане, за поделяне на тревоги.
Той не беше строг, но беше безкомпромисен към фалша. Не изискваше съгласие, но настояваше за честност. И дори когато се шегуваше – а това се случваше често – зад иронията прозираше грижа. Когато говореше за журналистиката, го правеше не като за занаят, а като за етичен избор. Когато говореше за литературата, го правеше не като за академичен обект, а като за жив организъм, с който се съжителства.
И най-вече – той не създаваше последователи, а събеседници. Не искаше от теб да мислиш като него – искаше да мислиш изобщо. Дори когато се опитваше да те провокира, го правеше с такава лека ръка, че често не разбираше как си стигнал до нещо ново. Защото това беше неговата педагогическа алхимия – да не се натрапва, но да остава. Да бъде не ориентир, а хоризонт.
Марин Бодаков беше преподавател, който никога не се е преструвал на „авторитет“. И тъкмо затова беше най-авторитетният човек в залата.
Критикът, който не разкъсваше, а слушаше
Когато казваме „литературен критик“, в съзнанието обикновено изплува образът на строго перо, на интелектуален съдник, на някой, който раздава оценки и присъди с мярка и метафора. При Марин Бодаков е различно – той не критикува, а общува. Не го интересува „оценката“, а отзвукът. Пише не от позицията на власт, а от позицията на глас, който иска да разбере.
За него литературата не е терен за надмощие, а общо пространство за чувствителност. Критикува без да смазва, анализира без да отнема дишането на текста. Връзката му с книгите е интимна, почти приятелска. Може би защото самият той е поет, знае какво коства всяка дума. И затова, когато се доближава до текста на друг, го прави с вниманието на човек, който държи не чужда, а своя ранима истина.
Често в рецензиите му можеш да прочетеш повече за обществото, отколкото за самата книга – защото за него литературата не съществува в изолация. Той търси връзките, контекстите, възможните разговори, които текстовете отварят. Разпознава гласа на времето дори в най-скромния дебют. А и не вярва, че съществува „малка“ книга – вярва, че всяка книга може да бъде значима, ако я чуеш както трябва.
Съществува един специфичен „бодаковски“ стил на критическо писане – поетичен, мисловен, ироничен, но никога хаплив. В него има мекота, с която те канят, а не те предизвикват. Дори когато не е съгласен с автора, Бодаков не спори, а пита. Знае, че истинският въпрос тежи повече от лесния отговор. Той пише критика, която не те кара да се защитаваш, а да се замислиш. Ако някой ден критиката в България се научи да бъде по-малко арогантна и повече диалогична, това ще е и благодарение на неговия пример.
Гражданинът с най-тихата съпротива
Да говориш за Марин Бодаков като за „обществена фигура“ звучи сухо и несправедливо. Той не е глашатай, нито трибун, нито крещящ активист. Но е от онези граждани, чиято съпротива се изразява не в лозунг, а в живот, съгласуван с ценности.
Не се включва във всяка кампания, не обикаля студиата, не събира лайкове. Но подписът му стои под петиции, които имат значение, присъствието му е търсено на събития, където става дума за справедливост.
Не говори на високо – той просто не слиза на ниско. Не се включва в модни вълни на възмущение, а пази дълга памет за смисъла. Когато подписва отворено писмо, го прави не защото е „на правилната страна“, а защото съвестта му вече е решила.
Тихата му съпротива не е слабост. Тя е форма на кураж, който не се нуждае от аплодисменти. Вярност към един идеал за човечност, който никога не е бил гръмък – но винаги е бил необходим.
В интервю от 2020 г., когато го попитах дали вярва, че словото може да промени нещо, той отговори:
Не знам дали словото може да промени реалността, но съм сигурен, че мълчанието я влошава.
Тази вяра – непоказна, устойчива, премерена – е в основата на неговото гражданство. На неговото съществуване като морален ориентир.
Как се запомня човек като него
Марин Бодаков не е от хората, които „си отиват“. Просто защото никога не са били само „тук“. Той беше присъствие, което се пренася – от страница в дума, от дума в глас, от глас в памет. Не се задържа в едно време, защото винаги обитава няколко наведнъж – миналото на литературната традиция, настоящето на разговорите и бъдещето на онези, които още не са написали първия си текст.
Как се запомня човек, който е отказал да бъде фигура на авторитет, но е бил авторитет за десетки, стотици млади хора? Как се запомня онзи, който не изгради кула, а постла маса, на която винаги има място за още един? Как се пише за някого, който никога не е бил само „поет“, само „преподавател“, само „критик“? Никак. Или поне не наведнъж. Марин Бодаков се запомня на части. В чужди стихотворения. В чужди заглавия. В бележка в полето. В имейл отпреди десет години. В книга, в която си дебютирал, защото той е казал „Да“.
Запомня се с паметта на другите. С нежната отдаденост, с която Силвия Чолева пише за него. С признанията на студенти, които нямат нужда да бъдат деликатни, за да бъдат благодарни. С рецензии в „Култура“, които все още не можеш да си позволиш да не четеш. Със стихове, в които думите са наредени така, че да те спрат в крачката ти.
Има хора, които остават след себе си тишина. Има и такива, които оставят след себе си пространство. Марин Бодаков оставя и двете – място, където можеш да продължиш да говориш, дори когато той не отговаря. Но сякаш все пак слуша.
Прочетете и ревюто ни за „Ходене по буквите“ на Марин Бодаков.
Можете да намерите книгите на Марин Бодаков в Ozone.bg.
