В рамките на шестия Софийски международен литературен фестивал единайсет немскоезични автори и двама лектори бяха поканени да посетят българската столица. Една от тях беше известната немска писателка и поетеса Марион Пошман, до този момент позната на българската публика единствено с творбата си „Слънцестояние“ (изд. „Фън Тези“), а отскоро и с „Черно-бял роман“ (изд. „Парадокс“).
С Марион разговаряхме буквално час преди да започне интензивната ѝ програма като участничка в Литературния фестивал. Специални благодарности на преводачката от немски език Светлана Арнаудова.
Как бихте се представили пред читатели, които не Ви познават? С какво бихте искали да Ви свързват?
Пиша и романи, и поезия. В Германия това е един от първите въпроси, който ми се задава. Винаги ме питат: „Какво пишете с по-голямо удоволствие: романи или стихотворения?“. Бих казала, че за мен и двата литературни рода са свързани.
Снимка: Яна Лозева, Софийски международен литературен фестивал
Искате да ви възприемат по-комплексно, сякаш обхващате всички форми. Само драматургия не пишете.
Не, не пиша (смее се). Не знам в каква роля ще бъда представена на фестивала. На български език е преведен романът ми „Слънцестояние“. В момента ще се говори и за моя „Черно-бял роман“, чието издаване предстои. Ще играя роля в състезание между преводачи с най-новия ми роман „Боровите острови“.
Носителка сте на множество награди. Как Ви се отразяват те – въздействат ли на писането Ви, напрягат ли Ви или Ви вдъхновяват?
Нито едното, нито другото. Наградите възприемам като подкрепа. Живея в Берлин като авторка на свободна практика. Тези награди ми позволяват да съществувам свободно, без да се настройвам спрямо пазара.
Една финансова свобода?
Точно така.
Имате ли време за поезия и време за проза*? Разделени ли са вътре във Вас, или съществуват съвместно?
Има автори, които сутрин пишат поезия, а следобед – проза. Аз не съм от тях. В една година пиша поезия, в друга – проза, защото смятам, че авторът трябва да се концентрира върху единия от плодовете.
Значи ги контролирате?
Да, до известна степен, защото не пиша спонтанно. Работя по една определена тема, форма и затова трябва да се концентрирам. Когато стоя на бюрото си и съм подготвила рамката, която познавам, се нуждая от вдъхновение.
Снимка: Heike Steinweg
Провокирате ме да Ви попитам какво стана с писателското вдъхновение, просветлението свише, поетът като просветител, водещ, жрец?
От дълги години думата „вдъхновение“ е лоша и негативна в Германия. У нас хората отдавна казват „1% вдъхновение и 99% потене“, буквално „1% инспирация и 99% транспирация“ (да се трудиш, да работиш, да положиш усърдие – бел. авт.). Аз обаче не съм на това мнение. Опитът ми показва, че човек наистина има нужда от вдъхновение. Разбира се, че писателят се труди и работи по някаква тема, но в един момент вдъхновението идва. Писателят трябва да направи така, че на вдъхновението да му е удобно да го посети, както е при учените. Те дълго време се мъчат над някакъв проблем, но не стигат до решение и изведнъж, когато са под душа, то ги осенява.
По-рано си мислех и друго. Идва моментът на вдъхновението, писателят отива в стаята си, сяда на бюрото си и пише, пише и не излиза със седмици. Така разсъждавах като по-млада. С годините стигнах до извода, че вдъхновението наистина е важно, но човек има нужда от дисциплина, от организация – сяда на бюрото си и тогава го спохожда вдъхновението. Благодарение на опита си осъзнах, че с времето все повече неща от ежедневието, от реалността пасват на текстовете, които пишем.
Тук естествено идва следващият ми въпрос. Всеки път се изненадвам от съвременните автори – как успяват да откриват теми и преди всичко стилове, чрез които да увлекат читателите, след като знаем, че класиците са казали всичко. Притеснява ли Ви и допускате ли тази мисъл, че всичко вече е написано и няма какво ново да се добави?
Да, разбира се, още от библейски времена се вижда какви интересни истории са били създадени. Наистина е трудно да намериш собствената си тема. Епохите обаче вървят напред, всичко се развива, а с новите времена идват новите теми и проблеми, за които писателите да разказват.
Тук се поражда въпросът кой е любимият класически автор на Марион Пошман?
Ценя редица съвсем различни автори. Джойс, Музил, Томас Ман, от лириците много обичам Рилке.
А от съвременните автори?
Чета съвременна американска литература – в последно време открих Джордж Сондърс. Той е носител на наградата „Букър“ за 2017 г., преди това беше познат повече в Америка, но не и в Европа. Харесва ми, защото пише разкази и случките се разиграват в един футуристично-капиталистически свят. Проблемите изглеждат абсурдно и сюрреалистично. Описаното е интересно, защото дори и пренесени в такава атмосфера, разказите показват дълбока любов към обидените и унижените.
Докато слушам отговорите Ви, не мога да подмина факта, че изброяваните имена са все мъжки. В един от последните си броеве наследникът на вестник „Култура” – вестник „К“, проведе анкета на тема „Има ли женско писане?“. Изкушавам се да Ви попитам как бихте отговорили Вие на този въпрос?
Когато бях студентка, темите за феминисткото писане, фалоцентризма, образа на Сакора – жената, която е в безизходна ситуация, чийто глас не се чува, страшно ни вълнуваха. Разбира се, има и други модерни авторки, които се занимават с това. Наскоро например излезе книгата на Мери Бърд „Жени и власт“, в която става дума как гласът на жените не се чува достатъчно в политиката. Този въпрос ми се струва проблематичен.
Какво мога да кажа за себе си? Липсват ми писателките образци. Хората са на мнение, че жените се публикуват по-малко, което също е отделна тема. С всяка нова книга се анализира въпросът за „гласа на жените“. Конкретно за женското писане може да се говори много. Мен обаче ме вълнува друго – женският образ в литературата. Ако жената прави нещо, отклоняващо се от нормата, на нея се гледа като на човек, който излиза извън рамките на нормалното. Ако обаче същото нещо го направи мъж, то е гениално, той е герой и т.н.
Като обобщение може да се каже, че проблемът стои и Вие имате позиция?
Не толкова позиция, просто постоянно се сблъсквам с този проблем.
Кои са настоящите теми, които Ви вълнуват и Ви подтикват да пишете?
В момента силно се интересувам от климатичните промени. Пиша стихотворения на тази тема и някои хора ги определят като произведения, посветени на природата. Повече ме вълнува обаче въпросът за човека и околната му среда, връзката му с природата. Какви дейности трябва да извършва той спрямо нея.
Звучи интересно и трудно.
Да, и мен ме вълнува въпросът как ще го направя.
До каква степен сюжетът, темите или героите, за които пишете, трябва да са лично преживяни?
Писателят не трябва да изживява само това, за което пише. Все пак имаме фантазия за тази цел. Разбира се, трябва да си видял със собствените си очи някои места, които описваш, както и сам да си преживял определени ситуации, за които разказваш. Аз лично се опитвам да се въплътя в образите си. Посещавала съм целенасочено някои от местата, които обитават литературните му герои. Действието в моя „Черно-бял роман“ се развива в Магнитогорск – града с най-големия стоманопреработващ завод в света, намиращ се в Урал, Русия. Вълнува ме въпросът как се справя човекът в подобна гигантска околна среда, която страда от също толкова огромни проблеми. В последния ми роман, който още не е преведен на български – „Боровите острови“, героят пътува за Япония, Мацушима, където също съм била.
Вие всъщност отговорихте и на въпроса ми как от идеята стигате до написването на романа – как се подготвяте?
Въпросът за идеята е много труден. Не знам дали бих успяла да му дам отговор. Мисля, че творците имат вдъхновения, хрумвания и идеи, които после въплъщават в произведения, но не могат да кажат откъде са дошли. Това е тайната на изкуството.
Кант е писал много за гения, но е мислил по темата като човек от мъжки пол, не като жена. Колкото повече го изучавам през годините, толкова по-интересни ми се струват идеите му. Отдавна съм го открила и с всяко препрочитане го намирам за все по-добър.
Кои са страховете Ви като писател, с които се преборвате? Оставят ли следа в творчеството?
Нямам такива страхове, не бих искала и да имам. При писането не изхождам от страхове. Имам реални такива, свързани с промяната на климата, но не и като писателка.
Въпросът ми е насочен по-скоро към страховете от приемането Ви като писател след първия успешен роман/стихосбирка. Дали читателите отново ще Ви харесат?
Когато сядам да пиша, не мисля за читателя си – правя го за себе си, защото искам да изследвам, опозная и опиша нещо по-точно. Не ме интересува дали ще се харесам на читателя. Ако имам късмет, ще се получи добра литература. Страхувам се само от това, че ще седя пред празен лист и нищо няма да мога да напиша. Смятам, че ако нещо вълнува мен, ще вълнува и другите. Не се ръководя от очакванията.
В основата на писателските Ви търсения е човекът с видимото от своята съдба и с невидимото. Кое от съвременния човек остава невидимо и Ви се иска да разкриете? И понеже моят въпрос е мъничко подвеждаш – може ли изобщо да се говори за единна фигура на „съвременния човек”?
В „Слънцестояние“ наистина искам да покажа видимата и невидимата страна на човека. Не мога да си представя, че има единна фигура. Моите образи не са такива, разпокъсани са, търсят своята идентичност. Фрагментарни са. Всеки човек има много различни страни в себе си, които са в конфликт една с друга и се разкриват в различните ситуации. А по отношение на въпроса какъв е човекът, отговорите се търсят от Античността.
В кое време бихте искали да живеете? И какво бихте премахнали от настоящето?
Никога не съм си задавала този въпрос. Не съм недоволна, че живея в днешното време. Живея във времето, в което трябва да живея, за да си върша работата.
Снимка: Светлана Арнаудова
Марион Пошман е родена в Есен, Германия през 1969 г. Завършва германистика и славистика. Освен това изучава драматургия в берлинския Университет на изкуствата. Работи като писателка на свободна практика в Берлин. Членка е на Немската академия за език и поезия, на Майнцката академия на науките и литературата, на Свободната академия на изкуствата в Хамбург, както и на германския ПЕН-център. Авторка е на пет стихосбирки, четири романа, новела и сборник с есета, за които получава над 30 литературни стипендии и отличия. Сред тях са наградите „Петер Хухел“, „Ернст Майстер“, „Вилхелм Раабе“ и „Клопщок“, както и три номинации за Германската награда за книга на годината (за „Черно-бял роман“ (2005), „Слънцестояние“ (2013) и „Боровите острови“ (2017).
*Заимствам любимия израз „време за“ от Олга Токарчук и „Правек и други времена“
Снимка на корицата: Яна Лозева, Софийски международен литературен фестивал
