Мариуш Шчигел е полски журналист и писател, чиято специалност са художествените репортажи. „Готланд” (издателство „Парадокс“, колекция „XXI Елит“) е първата му творба, преведена на български. Книгата събира в себе си редица драматични истории за хора, живели в Чехословакия по време на комунистическия режим. Някои от обитателите на „страната на Гот“ включват актрисата Лида Барова разплакала Гьобелс, скулптурът Отокар Швец, авторът на най-голямата в света статуя на Сталин, самоубил се преди да завърши творението си, племенницата на Франц Кафка и куп други интригуващи личности.
„Готланд“ ми беше изключително интересна и нямах търпение да се срещна с човека, събрал всички тези истории. Мариуш Шчигел ми сподели куп вълнуващи подробности за писането, журналистиката и Чехия, видяна през любопитните очи на един поляк.
– Нека първо поговорим за „Готланд”. Любопитно ми е защо решихте да пишете за Чехия, а не за собствената Ви страна, Полша, в която са се развивали подобни събития?
Мариуш Шчигел: Писал съм книга и за Полша. Тя се казва „Полската неделя, която се падна сряда”. Неделята в случая символизира свободата, която сякаш ни падна от небето след сриването на комунизма през 1989 г. – най-сетне я имаме, но не знаем какво да правим с нея.
Истината обаче е, че наистина съм писал повече книги за Чехия. По едно време водех токшоу в една полска телевизия и бях много известен. Когато съвсем случайно заминах за Прага, усетих пълно спокойствие там, тъй като никой не ме познаваше. Пътувам си във трамвая, гриза си ноктите, но никой не ми обръща внимание, докато във Варшава ме разпознават и ми правят забележка, че не ми подобава да се държа по подобен начин.
Що се отнася до „Готланд“, В Прага се срещнах с певицата Хелена Вондрачкова, която ми разказа за друга своя колежка, също чешка певица – Марта Кубишова, на която властите забраняват 20 години да пее. Тази история ми стана толкова интересна, че реших да науча чешки, специално за да взема интервю от Кубишова без преводач. Чешкият език звучи като музика, много е напевен. Дори почнах да казвам на чехите, че когато чуя чешки език, изпитвам метафизичен оргазъм, това много им се харесва.
Покрай случая с Кубишова започнах да се интересувам и от други теми. Оказа се, че макар Полша и Чехия да са съседи, знаем много малко едни за други.
– Как се приема книгата Ви в Чехия. Трудно ми е да си представя как бихме реагирали в България, ако някой напише подобна книга за нас?
М. Ш. Зависи доколко чувствителни са българите по отношение на темите, свързани с миналото им. Оказа се, че чехите не са прекалено чувствителни. В Чехия по „Готланд“ се играха три театрални постановки, снимаха се шест филма и за шест години има 19 издания на книгата.
– Една от най-интересните истории в „Готланд” е за построяването и последвалото разрушаване на паметника 
на Сталин в Прага (оказа се, че това е и любимият репортаж на Шчигел). В България отдавна се води дебат за комунистическите паметници в страната и най-вече в столицата. Според едни те са исторически ценности и трябва да се пазят от вандализъм, според други са срамни и трябва да бъдат премахнати или поне реновирани. Какво е Вашето мнение?
М. Ш. Аз лично бих оставил всички тези паметници на мира. Те са знак на своето време и могат да бъдат прекрасен урок по история, но може би трябва да се даде обяснение до какви ужасни неща е довела идеологията, която ги е издигнала. Разбираемо е защо тази тема предизвиква силни емоции у множеството и то не може да измисли решение на проблема. Ето защо тези паметници обикновено са изоставени и неподдържани.
Бях изключително учуден, че за паметника на Сталин в Прага, който е бил най-големият в целия свят, не беше написана дори и една книга. А би било хубаво за да се пише, за да се извлече поука. В Чехия излязоха книги по въпроса чак след публикуването на „Готланд”. Това показва, че понякога външният поглед може да ни тласне да направим важна промяна.
– Известно отрицание към миналото като че ли има не само у потърпевшото поколение, но и у по-младите, които не си спомнят това време.
М. Ш. Мисля, че в Чехия младите слабо се интересуват от миналото и тези паметници изобщо не са важни за тях. Чехите не обичат да се занимават с героите и героичното. Не можех да повярвам например, че много дълго време в Чехия няма паметник на участниците в чешката съпротива, извършили по време на немската окупация покушение срещу Хайдрих, ръководителят на Главно управление за имперска сигурност, който е бил приближен на Хитлер. Разказаха ми, че там, където са заловили атентаторите, е построена кръчма „При парашутистите”. Преди няколко години най-сетне се появи и паметник.
– От думите Ви излиза, че чехите не са особено патриотично настроени.
М. Ш. В Чехия има много патриоти, но те не обичат патоса. Предпочитат дребните жестове пред паметниците. Както знаете, през 1968 г. войските на Варшавския договор навлизат в Чехословакия. Известно време живях в една къща в Прага и кодът за домофона беше 1968*. Собственикът на къщата ми обясни, че кодът е бил измислен, за да остане паметта за тези събития. По този повод в следващата ми книга за Чехия включих цяла глава, която се казва „Народ, който има своя код за домофон”.
– По повод историята на Хелена Вондрачкова в „Готланд” споменавате, че съвременната журналистика си служи с методите на ДС.
М. Ш. Да, точно така смятам. Разбира се, това се отнася предимно за жълтата преса. Жълтият печат използва абсолютно същите методи като този тип служби – изравянето на лични тайни с цел компрометиране. По същия начин постъпваше и ДС по времето на комунизма: ако не искаш да сътрудничиш, ще разкрием някаква лична информация за теб, която не искаш да 
се разчува.
Журналистите не си дават сметка колко вредят, когато ровят из мръсното бельо на дадена знаменитост. Твърдят, че имат право да знаят цялата истина. Една певица пък има пълното право да не обсъжда гинекологичните си проблеми, ако не желае. На това жълтата преса отвръща, че има право да информират обществеността за абсолютно всичко.
Жълтите журналисти са абсолютно безочливи и безскрупулни, така е по цял свят. По-лошото е, че те имат някакво фалшиво усещане, че по този начин служат на демокрацията. Когато зададох въпрос на един чешки журналист за приликата в методите му на работа с начина на действие на ДС, той ми отговори: „Прилика няма, защото аз работя в капиталистическо предприятие.”
– Вие сте завършили журналистика и тази седмица изнесохте лекция пред студентите във Факултета по журналистика и масова комуникация. Има спорове относно ползата от подобна специалност.
М. Ш. Наистина няма смисъл от такава специалност. Най-добре е човек да се учи, работейки в редакция, да завърши някакво стабилно висше, да добие някакви солидни знания в конкретна област, защото истината е, че журналистиката не ти дава конкретни познания. Дори и аз, като журналист, усещам, че имам доста слаби познания в дадени области. По-добре учи политика, литература, история, а журналистическото шлифоване добий при работа в редакция.
– Кое е най-важното качество за един репортер?
М. Ш. Журналистът трябва да има природен талант – не само да пише, но и да забелязва неща, които убягват на другите. Умение да създава контакти и да установява връзка с другия, талант да накара един непознат човек да му разкаже живота си. Това не може да бъде научено в никой университет – или го имаш по рождение, или се учиш от някой опитен възрастен, който е майстор в това отношение.
Аз например прилагам следния метод – когато говоря с героите на моите репортажи, винаги им отделям много време и никога не започвам разговора с темата, която всъщност ме интересува. Виждам хубава врата в жилището или пък кактуса на перваза и почваме да си говорим за тези неща, преди да минем по същество. Методът е много добър за предразполагане и постепенно навлизането в нечий живот. Често са ми казвали: „Вие сте журналист, а аз имам чувството, че си говоря с някого от семейството ми.” Разбира се, внимавам и да не се държа прекалено фамилиарно, но и никога не си позволявам да говоря и по журналистически официално. Приказвам си с хората, все едно това е някой далечен роднина. Това не съм го научил от университета, а от себе си.
– Историите в „Готланд” са много тежи и драматични. Лесно ли споделят хората тези болезнени моменти от живота си, или се изискват повече усилия от Ваша страна, за да ги предразположите?
М. Ш. Ако човекът, който е срещу теб, забележи истинско любопитство и неподправен интерес, той ще говори. Но за да се получи разговор, трябва да притежаваш умението да слушаш. За мен това е да не казваш на човека срещу себе си: „Твоят живот не ми изглежда такъв, какъвто аз бих искал да бъде.” Когато събеседникът ти разбере, че го приемаш и не го осъждаш, той охотно започва да споделя. Докато събирах историите за „Готланд”, често насърчавах героите си: „Никой не би могъл да разкаже тази история по-добре от вас. Вие сте моята надежда.” А хората обичат да помагат.
– Какво планирате като следващ роман или репортаж?
М. Ш. Вече съм наполовина готов с книга, в която действието не се развива нито в Полша, нито в Чехия. Заглавието й е„Няма” и ще съдържа психологически репортажи за това, как живеят хората, след като са преживели някаква сериозна загуба. Може да бъде починал близък, изгубен предмет, пропусната възможност…
Ще има история и за две близначки писателки, които са толкова привързани една към друга, че никога не са имали мъж в живота си. Когато едната се самоубива, другата я последва, тъй като не може да живее без нея.
Мариуш Шчигел е роден през 1966 г. в Злотория , Полша. Работи като репортер на вестник „Gazeta Wyborcza“ (от 1990 г. насам). Завършил е Факултета по журналистика в Университета на Варшава. Носител е на наградата Мелхиор, 2004 за репортажите си, разказващи за съвременна Чехословакия. Първите му творби са публикувани в седмичника „Na prze?aj“. Автор е на сборника с репортажи „Полската неделя, която се случи в сряда“ (Niedziela , kt?ra zdarzy?a si? w ?rod?, 1996). Негови текстове са публикувани в Австрия, Чехия, Франция, Германия, Швейцария, Швеция и САЩ. Мариуш Шчигел основава във Варшава Институт за репортаж, който организира семинари и обучение за журналисти. Вдъхновение за създаването на този институт, Шчигел черпи от думите на своя учител – Ришард Капушчински – „защото знаем малко и искаме да променим това…” За „Готланд“ става третият лауреат на European Book Prize за 2009 г.
