Това не беше книга, която избрах сама за себе си. Ако зависеше от мен тогава – на 15-16 години, отскоро част от екипа на “Аз чета” – вероятно изобщо нямаше да я докосна. На една от първите срещи на екипа, на която присъствах в Читалище.то Александър Кръстев каза категорично: „Трябва да я прочетеш. Ще ти хареса.“ Прочетох анотацията, повдигнах вътрешно вежди, и си помислих, че се е объркал. Не беше.
От тази история останаха два извода:
- Никога не подлагай на съмнение книжна препоръка от Александър Кръстев.
- Най-важните книги често идват при нас, когато не сме сигурни, че имаме място за тях.
И не просто я прочетох – „Аз съм в другото такси“ (изд. „Персей“) стана една от най-белязаните книги в библиотеката ми. От онези, които ти позволяват да ги пишеш обратно. Аз съм от „чудовищата“, които използват цветни маркери, листчета, подчертавания, а понякога и директни мисли в полетата. Тази книга ги прие всичките. Тя ми позволи да бъда присъстваща, докато я четох.
В промеждутъка между вика и тишината
Един от първите текстове в книгата – „1969, или живот в промеждутъка“ – задава тона:
Присъствието винаги започва с вик, но свършва истерично или тихо.
Това не е просто литературна фраза. Това е целият механизъм на писането на Добромир Банев – експлозивна изповедност, която не търси хармония, а истина. Светът му е разчленен на моменти – къси, често фрагментарни, почти афористични изречения, в които обаче има кристализирана болка, ирония и желание за разбиране. Между „вик“ и „тихо“ се случва всичко: любов, гняв, секс, самота, копнеж, отвращение, отчаяние, нежност.
И в тази непоследователност – в този литературен „промеждутък“ – се разгръща образът на съвременния човек. Не завършен, не херметичен. Несъвършен, груб, на моменти безмилостен към себе си и към другите.
Тук Добромир Банев не само задава тон – той разкрива философия. Съществуването – според него – не е стабилно, не е непрекъснато, не е сигурно. То е промеждутък. Между раждането и смъртта. Между вика и мълчанието. Между любовта и края ѝ. Между отчаянието и последната цигара. Целият свят на Банев е разположен в това междинно пространство, в което героите му се лутат – уморени, влюбени, луди, истински.
Неговата литературата е като пулс – понякога ускорен до истерия, друг път сплескан в почти пълно мълчание. Това, което се случва между тези две крайности – вик и тишина – е самият живот. Не този от фейсбук и светлината на сторитата в инстаграм, а онзи реалният – изпълнен със смачкани цигари, нелогични страсти, болезнени откази и онова упорито усещане за себе си като за нещо полуизпълнено.
Това междувремие – този живот в промеждутъка – е есенцията на книгата. Героите не са в романтичен подем, нито в трагичен финал. Те са в неуспешен опит. В опит да се докоснат, да разберат, да кажат, но и в постоянна битка със самите думи.
Безсюжетна, но безпощадна
Няма да намерите в тази книга ясно очертани персонажи, сюжетна линия или завършен разказ. Тя е фрагмент, бележник, поетичен дневник, интимен поток на съзнанието. И точно затова е така въздействаща. Героите се разкъсват между себе си и другите, между нуждата от близост и непоносимостта към нея. Между секса и самотата. Между тялото и отсъствието му.
Цигарата е изпушена наполовина и в ТОЗИ МОМЕНТ сякаш залитам от бързото въртене на планетата, на която трябва да ме има.
Най-често срещаното състояние в тази книга е залитане. По ръбовете на емоционалното, на телесното, на разума. Добромир Банев не търси равновесие. Напротив – той иска да покаже какво става, когато то бъде загубено. И как то понякога се намира обратно – в тишината, в думите, в болката, дори в гнева.
На повърхността книгата може да бъде възприета като сборник с поетична проза или кратки текстове. Но подреждането, повторяемостта на мотиви, натрупването на рефрени, прави „Аз съм в другото такси“ нещо повече от формален сборник. Това е поетичен роман без начало, среда и край. Или дневник без дати. Или архив на един глас, който не иска да бъде подреден, защото хаосът е неговата най-автентична форма.
Това е текст, който не върви напред, а се върти в кръг. Точно както героите, които обичат и мразят един и същ човек. Които живеят с едни и същи мисли, повтарящи се, като глухонеми монолози. Тази цикличност не е слабост. Тя е стил. Пулс. Истина.
В контекста на съвременната българска литература, „Аз съм в другото такси“ е книга, която стои по-скоро встрани – нито съвсем поетична, нито изцяло прозова, нито типично „изповедна“. И именно в тази странност е силата ѝ. Тя отказва да бъде удобно жанрова, красиво подредена или кротко меланхолична. Защото светът, в който се случва, не е нито красиво, нито подредено място. Това е свят, в който любовта не спасява, сексът не лекува, а думите са единственото, което все пак някак си удържа болката.
За хората, които са преживявали любови като рани, които не вярват в красиви начала, а още по-малко – в щастливи краища, тази книга е валидиране. В нея има разбиране, без да има обяснение. Има глас, който не се извинява, че съществува, дори когато звучи като вика на пиян, който не иска да се прибере.
Градски номади с вътрешен монолог
„Аз съм в другото такси“ е книга, която живее в градски пейзаж – в апартаменти с полупразни чаши, в огледала, по ръбовете на легла, в задимени вечери. Героите са номади – не по пътищата, а в себе си. Без точка на комфорт, без определен център, с чувство, че тялото и мислите не винаги са в синхрон. Те носят дрехи, които не ги пазят от самота, обичат хора, които не могат да удържат, и говорят думи, които често не означават това, което трябва.
И когато не говорят, мълчат така шумно, че тишината става герой:
„Вероятно очакваш да кажа нещо. Но аз мълча като забравена книга. Писмо, затворено в плик без адрес.“
Това е литература, в която липсата е по-силна от присъствието. А тишината често казва повече от обяснението в любов.
Любов – отломка, а не състояние
Гласът на Добромир Банев е ярък, дръзко интимен, понякога дори вулгарен – и въпреки това уязвим. Той не пише за чувства от разстояние. Той ги мачка, разчеква, изпива до утайка. Любовта в „Аз съм в другото такси“ не е нито романтична, нито безопасна. Тя е разяждаща, крехка и често емоционално невъзможна.
Това е любов, в която се редуват секс и глухонеми мисли, в която има повече съмнение, отколкото увереност, повече рани, отколкото лек. И най-вече – едно постоянно усещане за обреченост. Един от най-красивите парадокси на книгата е, че дори когато говори с омраза, тя всъщност крещи копнеж.
Централната тема в книгата е любовта – но тя не е изречена с клишетата на романтиката. Това е любов, която наранява, изхабява, изтощава, но продължава да настоява за присъствие. Един от най-запомнящите се текстове, „Глухонеми мисли“, описва двойка, която е на ръба между страст и омраза:
Нашата любов е циклична… Понякога искам да ти счупя носа. Знам, че често ме мразиш.
Това е любов, в която реалното надделява над желаното. В която сексът не е акт на сливане, а начин за отлагане на края. В която единственото сигурно нещо са снимките – застраховка за страха да не останем един без друг. В този свят любовта не спасява. Но понякога – за части от секундата – дава илюзията, че сме живи.
Огледалото като враг
Мотивът за огледалото е повтарящ се и знаков. В „Лице срещу лице“ образът е изкривен, парата скрива лицето, гласът изчезва. Героите на Банев често са такива – невидими дори за себе си, изтрити, отчуждени, преживяващи себе си като отражение, а не като същност. Това самонаблюдение е болезнено и безпощадно, а текстът го отразява с прецизна несантименталност.
Сега ме няма, както месеци назад… или както няма да ме има утре.
Метафора като куршум
Езикът на Добромир Банев е едновременно оголен и бароков. Той използва цинизма като форма на искреност, хиперболата като белег за уязвимост, а метафората – като начин да удари. Тези сравнения са често болезнени, груби, дори отблъскващи, но никога случайни:
Ти си шкембе чорба, замразена във фризера на сърцето ми.
Иска ми се да те затворя в консервена кутия.
Понякога се улавям, че отново се загнездваш в мен. Като кукувица.
В този свят няма табута. Сексът е директен, желанието е брутално, а понякога и напълно дехуманизиращо. Но това не е стил заради самия стил. Това е опит за удържане на болката. За да не те разкъса, трябва да я кажеш. И когато я кажеш с гняв – може би тя ще те пусне.
Мръсните думи на душата
Някои пасажи в книгата звучат скандално. Обидни. Псувни, груби сексуални реплики, словесни изблици на гняв и унижение – всичко това е част от стилистичната тъкан на „Аз съм в другото такси“. Но нито една от тези реплики не е самоцелна. Те не са за ефект. Те са просто честни. Понякога това е най-близкото, до което езикът стига, когато се опитва да каже „обичам те, но не мога“.
Метафорите тук са като удари – рязко, понякога отблъскващо, но запомнящо се. Това е литература, която не гали. Тя рови в раната, за да я направи видима.
Това е бележник от гранични състояния. Това са фрагменти, в които се оглеждаме със свито сърце, защото понякога виждаме себе си.
Това е книга, която не се страхува от лудостта, от абсурдността на ежедневието, от анонимността на секса, от вулгарността на истинските неща. И именно затова е толкова силна. Добромир Банев не разказва история – той раздира преживяването на парчета и ги хвърля в лицето ни. Всяко парче е острие, но и огледало.
Накрая – или между две цигари
Тази книга няма край. Не завършва, а се размива – като дим от последната цигара. Тя не казва „сбогом“, а по-скоро „останах ли?“. Героите не намират утеха, не откриват отговори. Но намират език. Намират възможност да бъдат чути – дори ако това „чуване“ понякога идва в лицето на омраза, обвинения, отчаяние. И точно това е нейната сила: че в един свят на шум, Добромир Банев настоява да крещи – не защото иска, а защото няма друг начин да продължи да съществува.
Книга, която не си избрал – но тя те избира
„Аз съм в другото такси“ не е просто литературен експеримент. Това е книга, написана с усещането за крайност – като че всеки фрагмент е изваден от момент на психическо или емоционално оцеляване. Писането тук е дишане. Понякога отчаяно. Понякога ритмично. Почти винаги самотно. И това ѝ придава изключителна интимност – усещането, че четеш не книга, а мислите на някого, когото никога няма да опознаеш напълно.
Това е и причината тази книга да се превърне в жертва на всичките ми читателски ритуали – подчертавания, бележки, лепящи листчета. Всеки читател открива в нея свои „глухонеми мисли“, свои „врати, които трябва да бъдат затворени“, свои „огледала, в които не се разпознава“. Тя съществува, за да се впише. Не просто в библиотеката ти, а в биографията ти.
Не е за всеки. И не бива да бъде. Но ако попадне при теб – по съвет, по случайност, по грешка – отвори я. Може да се окаже, че между всичките викове и шепоти, ще чуеш нещо, което отдавна си мълчал. И тогава тази книга няма да бъде просто другото такси. Ще бъде твоето.
Не я препоръчвам лекомислено. Тя няма да ви утеши. Но ще ви говори така, както понякога се говори вътрешно – с гняв, с отчаяние, със смях, със спомен, със секс, с нищо. И в това „нищо“ може би ще откриете онова, което сте искали да кажете, но не сте могли.
Тя е книгата, която не избрах. Но избрах да ѝ остана вярна. Защото думите ѝ ми върнаха някои мои собствени.
Прочетете и Как чете Добромир Банев.
Тази и други книги на Добромир Банев можете да откриете в Ozone.bg.
