fb
Ревюта

„Готланд“ – миналото не е окей

3 мин.
„Готланд” - Мариуш Шчигел

 „Тази история е измислена. Това, което се случи, беше много по-страшно.”

Ян Прохазка, чешки сценарист и дисидент

„Готланд” – страната на Гот. Карел Гот, най-известният чешки изпълнител, издигнат в култ, окъпан във всенародна любов, един от любимците (и обожателите) на режима, сетне сдобил се и със свой собствен музей. Музей, претъпкан с посетители, които чрез посещението си „в божията земя“ искат да подпечатат собствената си невинност – слушахме го, обичахме го, с него оцеляхме по време на комунизма. Щом дори той е правел това, което по онова време е било „единственото правилно”, какво остава за нас?

„Да се озовеш в Готланд, е все едно да получиш одобрение от Църквата: миналото е окей.”

Макар да е заел названието на музея на Гот за име на романа си, Мариуш Шчигел далеч не се съсредоточва само върху живота на певеца. „Готланд” събира в себе си множество истории на най-различни личности, живели по времето на комунистическия режим в Чехословакия. Повечето от тях са известни артисти – музиканти, актьори, художници, сценаристи… Други пък са обикновени хора, по свой начин засегнати от лудостта на комунистическия строй.

Всички истории са изключително интересни и показателни за трагичните абсурди на онова време. На мен лично най-любопитни ми бяха разказите за построяването на най-големия паметник на Сталин в Прага и самоубийството на неговия злощастен архитект Отокар Швец, както и за трагичната съдба на чешката актриса Лида Барова и връзката й с едно от приближените чудовища на Хитлер – министъра на пропагандата Гьобелс.

Mariush Shtchigel

Мариуш Шчигел

Мариуш Шчигел не е просто писател, а журналист, и то основател на Института за репортаж във Варшава. В този ред на мисли на „Готланд” може да се гледа и като на поредица от репортажи, в която реализмът на случващото се е осезаем и не позволява на читателя да се изплъзне и да забрави какво всъщност чете – не фикция, а нечий отминал живот.

Книгата е написана много увлекателно, аз лично я прочетох на един дъх, толкова интересна ми беше. Шчигел разказва покъртителните съдби с горчива ирония, но никога назидателно. Когато пише например за някои прословути колаборационисти по време на немската окупация, сътрудници на ДС или просто любимци на режима, той не осъжда, а задава въпроси: защо, какво се е случило, каква е била алтернативата, как бихте постъпили вие?

Шчигел изследва народопсихологията на чехите и стига до извода, че когато нямаш право да говориш, живееш, дишаш по начина, по който искаш, ти остава само да оцеляваш. Това се превръща в мисията на този народ, в новата „национална кауза” – единствената цел, която да те държи настрана от това да полудееш. Когато си роден да пишеш, да пееш, да рисуваш, а си „преквалифициран” в миньор или чистач. Когато хората, които някога са ти ръкопляскали и са те обожавали, минават на отсрещния тротоар, щом те видят. Когато обикаляш градските гробища, търсейки безуспешно къде да погребеш близък, който приживе не се е харесал на Големия брат.

През 2009 г. „Готланд” печели приза Европейска книга на годината и в благодарственото си слово Мариуш Шчигел успява да синтезира романа си по-добре, отколкото аз изобщо бих могла: „Радвам се, че книгата на един поляк за Чехия е била призната за книга на един европеец за Европа”. 

Интервюто на Мариуш Шчигел за „Аз чета“ можете да прочетете тук.

[ + ]