Мария Лалева е авторка на стихосбирките „Личен архив“ и „Не съм ви ближна“, сценаристка и изпълнителна продуцентка на филма „Дамасцена“. В това интервю ще научите как се ражда романът ѝ „Живот в скалите“ – една от най-дългоочакваните книги у нас, покорила сърцата на хиляди читатели още преди излизането си.
Как се роди „Живот в скалите“?
Като разказ, който написах преди много време след една странна среща в стария Созопол. И който дописвах и променях през годините. Започнах да пускам цитати от него на стената ми във Фейсбук. Те предизвикаха такъв интерес, че реших да разширя сюжета, да вкарам нови герои в историята и да напиша роман. Забави се довършването му заради снимките, монтажа и пускането по екраните на филма „Дамасцена“ и за мен това не е случайно. И беше за добро. Независимо че читателите не бяха доволни от факта и си искаха книгата. Но аз знам, че когато съдбата ти пречи да довършиш нещо, значи не си готов да го направиш. Явно има още нещо да научиш и да изживееш, друго да преосмислиш, трето да премахнеш. Всяко нещо си има своето точно време. Ако нещо върви прекалено трудно, с много нерви, с много обърквания и разминавания, значи или е рано, или е късно за него. Или изобщо не бива да е. Когато е писано да стане, то се случва лесно и красиво. И с любовта между хората е така, и с работата, и с приятелствата.
Може ли един поет да избяга от поезията? Вие успяхте ли?
Не ми се налага да бягам от поезията. В нито един аспект на работата и на личния ми живот. Няма поет, който да иска да избяга от поезията. Но тя може да реши да си отиде от него. Временно или завинаги. И тогава трябва да спре да пише поезия. Временно или завинаги.
Действието на „Живот в скалите“ се развива в Созопол. Какво Ви дава този град, че написахте цял роман за него?
Не знам. Като любовта е. Не знаеш защо обичаш, но обичаш. Въпреки разума и дори против него. Ако си отговориш, вече обичаш с главата, не с душата. А главата е дадена на човека за други цели. Много далечни от работата на сърцето. Сърцето е дадено на човека, за да си чува душата. В този смисъл, когато съм в Созопол или на морето, където и да било, си чувам душата. И знам, че обичам.
Мария Лалева (снимка: „Жената днес“)
И като говорим за това, героите Ви имат ли реални прототипи? Защото много читатели ще се изкушат да попитат кой всъщност е Михаил К.
И аз не знам кой е Михаил К. Героите са нахални, със собствена воля. Ето, баба Настасия трябваше да се появи съвсем за малко в един момент от сюжета. И изведнъж тая жена като й стана тясно там… И като се заобажда и занарежда. И аз започнах да я следвам. Героите си се пишат сами. Ако започнеш да ги обираш или да им разпореждаш, ги осакатяваш. Никой няма да им повярва. Но героите в книгата нямат реални прототипи. Има истински случки, думи, диалози, но няма реален Михаил, Демир, Павел, Марина, Луиза и баба Настасия. Събирах ги от много хора и много чужди думи и съдби.
Вградихте ли себе си в този роман?
Аз се вграждам във всичко, което правя. Може да е четиристишие, може да е филм, може да е роман, може да е обикновен приятелски разговор, може да е любовна връзка. Ако не се вградиш, няма да е здрава основата. И няма да е честно нито творчеството, нито живота ти. Или да е честна срещата. Или раздялата. Раздялата трябва да е най-честното нещо по пътя ни. А точно там хората се проваляме.
Книгата е посветена на сина Ви. Каква любов му пожелавате да изпита в живота си?
Нека изпита такава, каквато сам си избере. За колкото свобода и истина в живота си е пораснал, такава любов ще има. От него зависи, не от мен. Но аз съм майка, пожелавам му любов, в която да расте и да чува душата си.
Основна тема в книгата Ви е любовта, но Вие наричате ли я „любовен роман“? Има ли въобще нужда от жанрово определение?
В книгата има любов, но това не е основната тема. Нито основната история. Ако говорим за любов в „Живот в скалите“, то не е в смисъла на любовна връзка, а на любовта като принцип, като „петия“ елемент, както се наложи като тремин напоследък. В романа има много смърт, раздели и загуби, прошка, рани и съзряване. Любовта не е просто отношение между героите. В романа тя е мироглед, философия, начин на живот. Нещо, което сме забравили, че любовта всъщност е.
Стереотипното мнение е, че за любов и поезия четат предимно жените, но сред почитателите Ви виждаме и много мъже. Мислите ли, че книгата би се харесала повече на единия пол?
Ако изхождаме от твърде погрешната представа за „Живот в скалите“ като роман за любов, може и да направим още по-погрешния извод, че женската аудитория ще го припознае, хареса и чете много повече от мъжката. Кой твърди, че мъжете не припознават себе си в литература, която третира въпросите за пътя на човека към някои истини като любов, болка, смърт, вяра?
Винаги ме е подлудявало това деление на мъжка и женска поезия или проза, на мъжка и женска аудитория, на мъжко и женско творчество. Това е рядко безумие, което отказвам да приема. Предупреждавах много пъти, че романът не е книга за море и любов. Но, за съжаление, така бе обявена. И сега ми се налага в почти всяко интервю да обяснявам едно и също – че няма женска и мъжка проза или поезия. И че е време да спрем да определяме чието и да било творчество или произведение по този начин. И на тази база да се определя и аудиторията на определен автор по този твърде елементарен начин.
„Живот в скалите“ е книга за отношението ни като хора към любовта, смъртта, приятелството, прошката, въпросите и отговорите, изборите ни. Като хора, като човешки същества. Душата няма пол. В този смисъл не мисля, че мъжете и жените читатели трябва да бъдат разделяни като реакция спрямо нея. Има много мъже, които ми пишат, че чакат книгата с голямо нетърпение. Но са по-малко импулсивни от жените, които по-смело пишат под постовете ми във Фейсбук, а мъжете – на лични съобщения.
Разкажете за творческия процес и как се стигна до издаването на книгата от „Книгомания“?
Водих разговори с четири издателства, но „Книгомания.бг“ бяха единственото, което не поиска предварително да чете произведението и тогава да даде отговор дали ще го издава, или не. Взех решението на мига, щом чух думите: „Няма нужда да четем каквото и да било повече от тези двайсет цитата, които са станали хит в онлайн пространството, и от реакцията и нетърпението на читателите да видят книгата. След като от един роман могат да се извадят двайсет текста, които се харесват на толкова много, значи и останалата част ще е на това ниво“. И подписахме договора почти веднага.
Истината е, че в този момент аз имах написани не повече от осемдесет-деветдесет страници. Беше 13 юни. В края на юли предадох целия текст от близо триста и двайсет страници за редакция. Сега ми е нужно само търпението да дочакам книгата да излезе от печатницата. Оттук насетне нейният живот принадлежи на читателя. И ме интересува единствено и само неговата оценка и реакция. Защото съм писала романа с много любов и честност към всички, които го чакат. И на които го бях обещала. Аз си изпълнявам обещанията, каквото и да ми костват. Затова трудно обещавам.
