Не знам защо, но сякаш винаги съм вярвал, че човек първо трябва да се изясни със себе си, да превъзмогне личните си колебания и едва след това може да се впусне да помага на другите. Без страх, че ще ги подведе или обърка. При Маркъс Зюсак нещата се случват в обратен ред. 19-годишният непрокопсаник Ед се озовава в центъра на куп случки и житейски ситуации, нуждаещи се от неговата намеса. Дълъг и труден път е този, но си заслужава – всяка изпълнена мисия ще му даде смелост да се притече на помощ на най-нуждаещия се – самият той.
Като човек, който все още не е прочел „Крадецът на книги“, не ми остава нищо друго, освен да не правя сравнение между двете творби :)
„Аз съм пратеникът“ като цяло е увлекателна книга. Постоянно се случва нещо, сменят се места и герои, преплитат се съдби, поставят се сериозни въпроси, дава им се някакъв отговор… Имаме плахо заявена любов, много колебание и… сякаш някаква неестествена лекота, с която Ед изпълнява задача след задача.
От тая гледна точка интрига напълно липсва. Още от самото начало знаем, че той ще получи 4 карти по 3 мисии и трябва да се справи с всичките, защото иначе ще има наказания. И от тук нататък нищо не може да ни изненада, освен може би разкритието „Кой стои зад всичко това?“ Отговор, който за съжаление се изяснява едва в последните 3-4 странички и лично за мен не беше достатъчно задоволително изведен.
Прекалено много еднотипни задачки ни представя Зюсак. Моделът е един и същ: проблем – решение. И това 12 пъти. Аз по бих се зарадвал, ако за всяка от картите имаше само по една мисия, която обаче да е развита задълбочено. Сега действащите лица (изключвам приятелите му, които до един са големи сладури) са много, но са просто щрихирани. Не могат да ти станат любимци, нито пък да ги намразиш. Прекалено поддържаща им е ролята, а същевременно им се отделя огромна част от повествованието. Останах с усещането за нещо преразказано и предадено набързо. При това с равен тон през почти цялото време – без пикове или акценти.
Иначе любимата ми сюжетна нишка е болезнената любов на Ед към най-добрата му приятелка. Много изстрада това момче. Разбирам го и искрено му съчувствам. Други любими моменти са „разговорите“ с миризливото куче Портиер.
Ако успеете да избягате от високите очаквания към Зюсак, книгата е приятно четиво. Заслужава си заради лекия незатормозяващ стил на автора, съчетан с щипка мистериозност, романтика и огромна вяра в безвъзмездното добро. И добрите хумористични попадения на моменти.
