Към „Минали години“ (изд. „Сиела“, преводач Майре Буюклиева) на Каро Клеър Бърк подходих с известни предразсъдъци още преди да я държа в ръцете си. Не особено достойно за човек, който иначе обича да се възприема като разумен читател, но фактите са си факти: книгата вече беше навсякъде, от социалните мрежи и книжарниците до чуждите списъци с препоръки и разговорите за заглавията, които „трябва“ да прочетем тази година, а когато една книга започне да ме преследва толкова настойчиво, у мен се включва един не особено благороден читателски рефлекс: „Добре де, чак пък толкова ли?“.
После стигнах до страница 14 и там ме чакаше едно пренасяне.
Страница 14 и други лични трагедии
Като човек, който се занимава и с предпечат, имам професионалното проклятие да виждам такива неща. Нормалният читател вижда сюжет, герои и зараждащ се конфликт, докато аз понякога виждам самотна сричка на грешното място и известно време не мога да функционирам пълноценно в обществото. На страница 14 вече бях почти готова да приема, че следващите близо 500 страници ще бъдат минно поле от редакторски недоглеждания и че съдбата ме наказва за всички случаи, в които самата аз съм пропуснала нещо при корекция.
За щастие, не се оказах права. Грешките в цялата книга в крайна сметка се броят на пръстите на едната ми ръка, което при подобен обем е напълно в реда на нещата, така че страница 14 си остана просто малка професионална травма, която вероятно преживях по-драматично, отколкото заслужава. Продължих да чета и, което е по-важното, започнах да чета много бързо.
Това е първото, което трябва да призная за „Минали години“, преди старателно да започна да ѝ намирам кусури: книгата се чете с лекота, която почти обезоръжава. Има ритъм, има напрежение и има достатъчно добре разпределени въпросителни, за да си кажеш „само още една глава“, докато няколко часа по-късно установиш, че за пореден път си излъгал сам себе си. Да кажа, че книгата въобще не ми е харесала, би било лъжа, но да кажа, че ми е дала всичко, което великолепната ѝ идея обещава, също би било.
Когато миналото се превърне в съдържание
Централната постановка на романа е почти безотказна. Натали Хелър Милс е популярна tradwife инфлуенсърка, която продава на милиони последователи съвършената версия на традиционния живот: съпруг, деца, ферма, домашно приготвена храна, християнски ценности, женственост, майчинство и примамлива простота, която съвременният човек обича да гледа през екрана на устройство, произведено чрез една от най-сложните глобални вериги за доставки в човешката история.
Само че зад тази „простота“ има екип, зад естествеността има продукция, зад домашния уют има бизнес модел, а зад Натали стои внимателно произведена версия на самата нея. Тя не просто живее по определен начин, тя го снима, редактира, публикува и монетизира, докато границата между живота и съдържанието постепенно става все по-трудна за различаване.
После жената, която е превърнала миналото в продукт, се събужда в 1855 г., без телефон, публика, екип и всички модерни удобства, благодарение на които старото време изглежда толкова прекрасно, когато е снимано при добра светлина. Изведнъж традиционният живот престава да бъде естетика и става труд, болка, ограничение, зависимост и съвсем конкретна физическа реалност. Оказва се, че кокошките не се интересуват особено от личен бранд.
Това е убийствено добра литературна постановка и точно там започва един от проблемите ми с „Минали години“: идеята е толкова добра, че обещава повече, отколкото романът в крайна сметка успява да извлече от нея. Защото въпросът дали Натали ще установи, че животът през XIX век е бил по-труден, отколкото изглежда в Instagram, не е особено сложен. Знаем отговора още преди да отворим книгата. Много по-интересно е защо през 2026 г. изобщо сме толкова готови да повярваме в обратното.
„Вайбва ми на секта“
Около петдесетата страница съм си записала дословно: „Доста силно присъствие на Бог от самото начало, вайбва ми на секта“. Литературната критика очевидно е в сигурни ръце.
Тази бележка обаче се оказа доста важна за начина, по който прочетох романа, защото Бог присъства почти навсякъде в езика на Натали, от представите ѝ за брака, ролята на жената и майчинството до секса, послушанието, възпитанието на децата и самото разделение между правилно и неправилно. Колкото повече четях, толкова по-силно имах усещането, че в тази вяра има много „християнско“ и сравнително малко християнство.
На няколко пъти писах на приятелка, че определени изказвания вече ми звучат почти богохулно, което вероятно ме е направило прекрасна компания по време на четенето. Една жена се опитва да оцелее през XIX век, а аз отстрани възмутено отбелязвам, че богословски нещата стоят малко по-различно.
Разбирам, разбира се, какво прави Бърк. Вярата при Натали сякаш отдавна е престанала да бъде духовно преживяване и се е превърнала в идентичност, естетика, система от роли и част от публичния образ. Бог също влиза в кадър, редом до престилката, домашния хляб, децата и подходящата светлина. В този смисъл една от най-силните идеи на романа е, че дори религията може да бъде превърната в бранд, а убеждението в съдържание.
Но на моменти ми се искаше Бърк да бъде малко по-прецизна. Между разобличаването на инструментализираната религия и карикатурата на самата религиозност има тънка граница, а „Минали години“ понякога я прекрачва с твърде голямо самочувствие. Знам, че псевдохристиянското и псевдотрадиционното са част от замисъла, но понякога това „псевдо“ става толкова силно, че започва да поглъща онова, което би трябвало да критикува.
Книга, която твърде често знае отговора
Това всъщност е и по-голямото ми неудовлетворение от романа. „Минали години“ задава много добри въпроси, но твърде често изглежда така, сякаш е решила какъв трябва да бъде отговорът, преди да ги е задала докрай.
Какво става, когато превърнеш живота си в съдържание, къде свършва личният избор и започва идеологията и може ли подчинението да бъде избор, ако си го избрала сама? Какво означава една жена да печели пари, влияние и независимост, продавайки на други жени идеята, че точно от тези неща нямат нужда? Какво правят социалните мрежи с майчинството и какво се случва с децата, когато започнат да функционират като част от семейния бранд? Това са чудесни въпроси, но най-интересният за мен е друг: защо тази фантазия работи?
Лесно е да видим противоречията в tradwife естетиката. Жена с огромен бизнес обяснява колко хубаво е жените да не преследват кариера, „естественият“ живот се снима от професионален екип, „простотата“ изисква значителен капитал, а домашният уют е осветен, заснет, монтиран, публикуван и монетизиран. Противоречието практически влиза само през вратата и си събува обувките.
По-трудният въпрос е защо милиони хора искат да го гледат. Какво има в настоящето, което прави фантазията за миналото толкова привлекателна? Каква умора, несигурност или липса стои зад желанието някой да ни обещае свят с ясни роли, ясни правила и предварително написан сценарий? Какво не ни достига днес, за да започне едно вчера, което никога не сме преживявали, да изглежда като спасение?
Tradwife съдържанието не е интересно, защото е нелепо, а защото е съблазнително. Искаше ми се „Минали години“ поне за момент да ме остави да усетя тази съблазън, преди да дръпне завесата. Вместо това понякога усещах авторката зад рамото си, готова да провери дали съм схванала поуката. Да, Каро, разбрах. Кажи ми сега нещо по-трудно. Защото истински интересният разговор започва не когато обявим една фантазия за опасна, а когато си признаем защо тя изглежда толкова уютна.
Когато погледът на героинята започне да тежи на книгата
Сходен дискомфорт изпитах и с начина, по който са представени ЛГБТИ персонажите и сексуалността. Разбирам, че голяма част от света виждаме през Натали и че нейният поглед трябва да бъде ограничен, предубеден и често неприятен, защото това е част от построяването на героинята. Тъкмо при подобен повествователен избор обаче възниква трудният въпрос докъде текстът показва предразсъдъка и откъде започва, макар и неволно, да го възпроизвежда.
На няколко места за мен тази граница се разми. Особено при псевдосексуализирането на определени образи имах усещането, че персонажите понякога се превръщат повече във функция на тезата, отколкото в хора. А роман, който толкова настоява да гледаме отвъд образите, които хората изграждат за себе си и за другите, би трябвало да бъде особено внимателен със собствените си образи. Не ми липсваха повече „правилни“ персонажи или по-ясно заявена морална позиция, а повече човешка нееднозначност.
Миналото не е cottagecore
После идва насилието над деца и животни, а тук отношенията ми с книгата станаха още по-сложни. Разбирам защо тези сцени са там и каква функция изпълняват. Миналото не е cottagecore, не е ленена рокля, кошница с яйца и слънце, което услужливо влиза през прозореца точно когато месиш хляб. Историческата реалност е била физическа, тежка и често безмилостна, особено към хората без власт, така че, ако романът иска да разбие романтизираната представа за „доброто старо време“, няма как всичко да мирише на канела.
Интелектуално съм напълно съгласна с това. Емоционално обаче няколко пъти бях в режим: „Каро, разбрахме се, може вече да не страда никой“. Да разбирам защо една сцена съществува не означава автоматично, че съм длъжна да харесвам начина, по който е написана, нито че насилието престава да ми тежи само защото мога да посоча литературната му функция.
Един превод, който не звучи като превод
И въпреки всичките ми възражения книгата продължава да върви, за което заслуга има и българският превод. Текстът звучи като текст, написан на български, а не като английски синтаксис, на който някой е сменил думите с български и после го е оставил да се оправя сам. Това изглежда като ниска летва, докато човек не прочете достатъчно преводна литература.
Личи си, че преводачката е мислила за контекста, интонацията, гласа и естественото звучене на репликите, а тук това е особено важно, защото Натали съществува до огромна степен именно чрез начина, по който говори и мисли. Тя е арогантна, смешна, противоречива, понякога жестока и понякога направо непоносима, но рядко е скучна. Голямо браво на Майре Буюклиева.
Бърк отказва да направи Натали симпатична, само за да улесни читателя. Тя не е жена, която непременно искаме да спасим, понякога е жена, от която бихме искали да се спасим, но е умна, амбициозна, способна и компетентна. Това прави всичко по-неудобно, защото Натали не е просто жертва на система, която не разбира. В много отношения тя сама е построила системата, само че в един момент вече не е ясно кой кого държи вътре.
От 1855-а до „по бай Тошово време беше по-добре“
И точно покрай носталгията по миналото романът започна да ми напомня за нещо много по-близко до нас, за онзи почти вечен български рефрен: „По бай Тошово време беше по-добре“.
Разбира се, сравнението има граници и те са важни. Има огромна разлика между копнежа по свят отпреди около 170 години, който никой жив човек не помни и който сравнително безнаказано може да бъде превърнат в пасторална фантазия, и носталгията по общество отпреди четири десетилетия, което все още съществува в биографичната памет на милиони хора. Едното минало е исторически декор, другото още седи на семейната маса.
Тъкмо затова българският вариант на носталгията е различен и в известен смисъл дори по-сложен. Когато някой каже „по бай Тошово време беше по-добре“, той невинаги говори само за политическия режим, а често и за собствената си младост, за сигурната работа, за евтиното море, за времето, когато родителите му са били живи, коленете не са го болели и бъдещето е изглеждало по-дълго от миналото.
Носталгията има този много човешки и много опасен навик да смесва политическата система с личната биография. Тя редактира, изрязва, оставя детството и маха цензурата, запазва почивната станция и изтрива Държавна сигурност, помни евтиния хляб и забравя цената, която не се е плащала на касата. Разбира се, това не означава, че личните положителни спомени са неверни или че всяко „тогава ми беше по-добре“ трябва да бъде поправяно с историческа справка. Означава само, че личното „на мен ми беше добре“ и общественото „тогава беше по-добре“ са две съвсем различни твърдения, между които носталгията обича тихичко да изтрие границата.
Именно тук „Минали години“ става интересна и за читател, който никога не е гледал tradwife видеа и няма никакво желание да дои крава преди изгрев. Защото механизмът е разпознаваем. Настоящето е хаотично, шумно, скъпо и несигурно, докато миналото, погледнато от достатъчно разстояние, започва да изглежда подредено. Когато подредим спомените достатъчно добре, много лесно превръщаме „тогава бях по-млад и светът ми беше по-прост“ в „тогава светът беше по-добър“.
Натали копнее по минало, което познава през образи, митове и идеологически разкази, докато българската носталгия по социализма често се храни с непосредствени спомени. Това е съществена разлика, която не бива да заличаваме, но и спомените са форма на разказване. Те също имат монтаж, имат кадър и понякога имат филтър. Паметта не е архив, в който всичко стои прилежно подредено в папки, а редактор, който непрекъснато пренаписва материала.
Не исках друг край, исках повече край
Няма да развалям финала, защото около тази книга интернет и без това е едно голямо спойлерно минно поле, но след близо 500 страници последните метри ми се сториха прекалено бързи. Не исках друг край, а повече край, което е съществена разлика.
Не ми трябваха още обяснения, а последствия, малко повече пространство след случилото се и време, в което всичко, натрупано от романа, да има шанс да натежи. Вместо това книгата сякаш поглежда часовника, установява, че е станало късно, и започва да прибира чашите от масата, докато аз още имам какво да кажа.
Вероятно точно тук се крие и моето 3,5 от 5, което е ужасно неблагодарна оценка. Три звезди и половина приблизително означава: „Хареса ми достатъчно, за да прочета 500 страници за отрицателно време, но сега ще напиша няколко хиляди знака за всичко, което можеше да бъде още по-добро“. Читателите сме прекрасни хора.
Опасните фантазии рядко изглеждат опасни
„Минали години“ обаче определено не е книга, която бих отхвърлила. Посредствените книги рядко ме карат да споря с тях, да си водя бележки, да пиша възмутени съобщения на приятели или да мисля за религията като бранд, женствеността като представление, децата като част от съдържанието и носталгията като политически и търговски продукт. Посредствената книга приключва с последната страница и любезно освобождава място в главата ти. Тази не го направи.
Може би най-силната ѝ идея в крайна сметка дори не е сюжетната. Не е просто това, че една tradwife инфлуенсърка попада в XIX век и установява, че няма Wi-Fi, съдомиялна и подходящ ъгъл за снимане на домашния хляб. По-интересното е, че Натали не просто продава една фантазия, а постепенно започва да живее вътре в нея.
Това е много по-страшно, защото обичаме да си представяме пропагандата, рекламата и инфлуенсърството като проста схема, в която някой лъже, а друг вярва. „Минали години“ е най-силна точно когато тази удобна граница се размие и ни принуди да се запитаме какво става, когато играеш определена версия на себе си толкова дълго, че вече не знаеш къде свършва представлението, кога образът престава да бъде маска и се превръща в лице и кога съдържанието започва да пише човека, който го създава.
Тогава романът вече не е само за tradwife културата, а за носталгията и за онази човешка способност да редактираме миналото, докато започне да изглежда по-добре от настоящето. Миналото може да бъде утеха, бизнес модел, политически проект или филтър, а най-опасно става, когато започне да изглежда уютно, с домашен хляб, чисти деца, красив залез, ясни роли, правилните ценности и перфектната светлина.
След последната страница не мислех особено за 1855 г., а за 2026-а, за това колко лесно продаваме миналото като убежище, когато настоящето ни изморява, колко привлекателна може да стане една измислена сигурност и колко кратък понякога е пътят от „едно време беше по-хубаво“ до „така трябва да бъде отново“ и ако книга с оценка 3,5 от 5 ме е накарала да мисля толкова много за всичко това, вероятно е направила повече, отколкото цифрата предполага. Макар че за страница 14 все още не съм ѝ простила напълно.
Можете да откриете „Минали години“ в Ozone.bg
