Защо умираме от желание да четем и пишем книги за края на човечеството? Може би защото се ужасяваме от момента, в който той наистина ще вземе да настъпи, и имаме нужда предварително да го оплачем? Струва ми се обаче, че единственото по-неприятно нещо от това да присъстваш на края, е да останеш жив след края. Да бъдеш сред малцината „късметлии“, които ще са принудени да посветят остатъка от съществуването си не на сбъдването на някакви мечти, а на оцеляването си. Най-безкомпромисният стимул от всички.
Не знам за вас, но аз не изгарям от желание нито да ставам свидетел на края на света, нито да бъда сред щастливите оцеляващи. По-добре да ме няма.
Започнах да чета „Момиченцето с всички дарби“ (изд. „Студио Артлайн“), изпълнена с нетърпение да разбуля мистерията около въпросното свръхталантливо момиченце – коя е тя, какво е тя и какво точно умее. Е, това, което мога да ви разкрия, без да ви развалям изненадата, е, че Мелани е много специална. Малък гений, изключително любознателно и възпитано дете, което обаче води немислим за който и да било нормален малчуган живот. Домът й е една килия, единственото й занимание – часовете, прекарани в класната стая, заедно с куп нейни връстници, пристегнати с каиши за инвалидни колички. Това е любимото време от деня й, особено ако часовете води красивата мис Жустиню, която им разказва приказки. Това е светът, който Мелани познава, макар да е слушала много истории за това какъв е той отвъд килията – за растенията, за животните, за големите градове, в които някога са живеели милиони хора, и за… другите момченца и момиченца като нея.
Докато един ден някой не разтваря широко кутията на Пандора и това, което Мелани нарича „дом“, не се срива, за да бъде заменено от всички познати на човечеството злини. А ви уверявам, че някои от тях коренно се различават от това, с което ние сме свикнали.
Тръпкопобиващата корица (дело на Стоян Атанасов) ме настрои за хорър роман, но макар книгата да си има своите златни (и доста гнусни) моменти в този дух, историята на Мелани е по-скоро тъжна, отколкото страшна. От началото до края е нагнетена с мрачна, безрадостна атмосфера. Началото е енигматично – идея си нямаш къде точно се намираш, нито пък как и защо си се озовал там, а и няма кого да попиташ за ориентир. Постепенно творбата ти поднася някои отговори и набира скорост посредством класически за постапокалиптичния жанр мотиви (група оцеляващи прекосяват пустошта в търсене на късче цивилизация), за да премине плавно в последната си и най-покъртителна част.
Не знам дали бе заради късния час, в който ги четох, но последните двайсетина глави буквално ме разтрепериха. Най-вече защото за пореден път осъзнавам как дори в един свят, населен от чудовища, това, от което най-много трябва да се страхуваш, е теб самият.
Въпреки добрия стил и според мен много силния финал, персонажите на М. Р. Кери са онова, което превръща „Момиченцето с 
всички дарби“ в наистина стойностна творба. Отначало си мислиш, че ще останеш заседнал в главата на Мелани през цялото време, ала не. Авторът ни дава възможността да надникнем в ума на всеки един от героите му, да наблюдаваме танца на противоречащите си същности и да опознаем истински тези характери. До един плътни, добре изградени образи, за които искрено ти пука. Персонажи, които те интригуват и чиито взаимоотношения са интересни за проследяване.
Хареса ми, че всеки от главните герои, встрани от самата Мелани, сякаш е носител на едно определящо за оцеляването на света и съхраняването на човечеството качество, само на едно обаче. Хладният, безмилостен към фактите интелект на Колдуел, състраданието на Жустиню, съобразителността и крайният практицизъм на Паркс, невинността на Галахър… Сами по себе си те не биха могли да изпълнят най-важната мисия от всички, но амалгамата им може би има шанс. Всеки един от тях е движен от свой собствен двигател. В малката група оцеляващи постоянно възникват междуособици, припламват симпатии и се образуват микросъюзи със своя собствена динамика.
М. Р. Кери ни поднася едновременно класическa постапокалиптичнa survival story и запомняща се дистопия, която инфектира ума с въздействието си. „Момиченцето с всички дарби“ те обърква, разтърсва, плаши, трогва, побърква и дори успява да те пропука (понякога с емоция, друг път с ударна доза адреналин). Книгата е едва на четири месеца – преди толкова време излиза във Великобритания и пожънва завиден успех. Надявам се да се радва на добър прием и у нас, особено след като излиза толкова скоро след световната си премиера, мен със сигурност успя да ме спечели с дълбочината си.
Още едно ревю за романа четете при „Книгозавър“.
