Мосю Жан преследва щастието, за да направи света по-добър

„Мосю Жан в преследване на щастието” на Томас Монтасер (изд. „Ciela”) беше спонтанна покупка. Привлече ме корицата, която ми напомни за „Брит Мари беше тук” на вече любимия ми Фредерик Бакман. След като видях, че в резюмето е вмъкнат и Уве, знаех, че трябва да я прочета.

Историята на отскоро пенсионирания консиерж мосю Жан има потенциал да те завладее, а главният герой притежава всички качества, които да те накарат да го заобичаш още от първото изречение. След като е прекарал целия си живот, служейки на гостите в Грандхотел „Тур о лак“ – едно от най-луксозните места в Цюрих, мосю Жан трябва да намери нова мисия, която да осмисля дните му.

Воден от своето голямо сърце, той решава да направи света малко по щастливо място, като сбъдне желанията на хората около себе си. Все така тих и незабележим, той разкрива мечтите на своите бивши колеги, дългогодишни гости на хотела и дори случайно срещнати непознати и с дребни постъпки в правилния момент успява да ги превърне в реалност.

Цялата книга е изпълнена с много мили жестове, подкрепа, благодарност… и все пак това не е Уве. Лично на мен сравнението с Бакман ми изигра лоша шега, защото започнах да чета с едно очакване, което не се оправда. Резюмето обещаваше и хумор, който не усетих. Да, романът е приятен, но не бих го определила като забавен. И макар че авторът ни дава кратка предистория за различните герои, така и не ни допуска да ги опознаем истински, за да съпреживеем с тях всички трудни и щастливи моменти.

Макар че сред страниците на „Мосю Жан в преследване на щастието” няма да откриете Уве и Брит-Мари, има много случки, които ще стоплят сърцето ви. Събитията в книгата са по-скоро като извадени от роман на Мамен Санчес – всичко се случва с лекота и въпреки предизвикателствата, накрая доброто и любовта тържествуват.

Всеки пък, когато чета подобни истории, се чудя защо ми изглеждат толкова нереални. Може би просто ми е трудно да приема, че понякога всичко се нарежда от само себе си. Понякога няма нужда да преследваш щастието, а трябва само да забележиш, че то през цялото време е било пред теб… Част от мен вярва, че макар всичко това да звучи невероятно, то не е невъзможно. А в година, изпълнена с толкова загуба и ужасни събития като 2016-а, имаме нужда по-често да си го припомняме.

Затова бих казала, че „Мосю Жан в преследване на щастието” е четиво за онези сиви дни, в които нищо не върви както сме си наумили. Книга, която да разтворим, за да забравим за изтощителната седмица или да избягаме от самотната вечер, а защо не и да подарим в края на една нелека година, за да поставим по-позитивно начало на следващата?