Джеръм Дейвид Селинджър е една от най-колоритните личности на ХХ век. Автор, който жадно се стреми към успеха, но когато го постига, осъзнава, че вкусът на триумфа е горчив. Усамотението на Селинджър погрешно е смятано едва ли не за омраза към неговите читатели и почитатели.
Всъщност, благодарение на Кенет Славенски и уникалната му книга „По-горе билото: животът на Дж. Д. Селинджър” разбрах, че това усамотение не е провокирано от презрение или разочарование, а от желание да им спести своето присъствие и по този начин опорочаването на текста. Още като студент Селинджър приема кредото на един от прeподавателите си – Уит Бърнет, редактор на списание Story (който ще се стане и човекът, подтикнал автора на разкази да напише великолепния си роман), че между читателя и текста не трябва да застава нищо – нито критика, нито реклама, нито автор. Че към едно произведение трябва да се подхожда без тежестта на предварителните очаквания.
Селинджър се опитва да се отдръпне от светлината на прожеткорите многократно, но винаги е придърпван обратно – от различни редактори, опитващи се да създадат впечатлението, че Холдън Колфийлд е негово алтер его, от обсебени читатели, нагли репортери. Какво друго остава на един човек, приел дзен философията, освен да прокълне всички и да спре да дава храна на жадната за клюки, драми и раздори машина на светския живот?
Не казвам, че Селинджър не пише автобиографично. Огромна част от разказите му, огромна част от „Спасителят в ръжта” е почерпена от личния му опит. В книгата си Славенски пише: „Страници от „Спасителя“ са щурмували брега в Нормандия, крачили са в парадно шествие по улиците на Париж, присъствали са на смъртта на безброй войници на безброй места и са пренесени през лагерите на смъртта в нацистка Германия”. Започнат като поредица от разкази и преработван многократно, „Спасителят в ръжта” е най-емблематичното произведение на Селинджър.
Но Холдън не е героят, в който се припознава той. Селинджър се идентифицира с Винсънт Колфийлд, герой на разказите „Океанът, пълен с топки за боулинг”. Чудите ли се защо година преди да почине Селинджър осъди самозваният автор на продължението на „Спасителят в ръжта”? Защото роман като този не може да има продължение, още повече, че в един от разказите за Винсънт става ясно, че брат му Холдън е загинал в бойни действия. За какво продължение може да става въпрос тогава? „Спасителят” е важен за Селинджър, защото му помага да оцелее. Благодарение на писането си, той успява да отдели ума си от случващото се около него – и макар никога да не забравя преживяното в нацистка Германия, нито смрадта в концентрационите лагери, успява да съхрани себе си и разсъдъка си. Нещо повече, благодарение на писането, намира сили да критикува и осъжда политиката на деня, която изпраща недоизлекувани психически мъже обратно на фронта, като ги използва като пушечно месо, а после ги захвърля.
Въпреки че оцелява и се завръща у дома, Селинджър не успява да остави войната зад гърба си – не и докато не се появава разказът „На Есме – с обич и омерзение”, който е неговата изповед и надгробно слово за всички приятели, загинали в Нормандия, в Германия и изобщо в цялата лудница и безсмислие на втората световна война. Десантът в Нормандия става повод Селинджър да напише някои от най-хубавите си разкази, ала също така преобръща светогледа му. В по-късния етап от творчеството и живота си, започва да се увлича по дзен философията – това личи ясно от цикъла „Семейство Глас”. В нея открива онова, което му е убягвало през целия му живот – баланса и хармонията. Селинджър знае, че тряба да търси красотата в света, а не да се оставя да бъде погълнат от мрака. Тази красота героите му откриват чрез невинноста на децата – Холдън чрез Фийби, Бейб Гладуолър чрез Мати, Сиймор Глас чрез Сибил.
„Представата на Селинджър за съвършенсто наистина е съвършенство и не бива да бъде променяна”, разсъждава през 1995 в телевизионно интервю един от първите редактори на Селинджър в сп. New Yorker, Уилям Максуел. Той е от онези капризни автори, които издателите мразят – безкрайно талантлив, но също толкова самовлюбен, взискателен, на ръба между лудостта и гениалността -кошмарът на всеки редактор. Селинджър ненавижда редакторите си – той смята за проява на неуважение навика им да променят заглавия, имена и дори събития, мисли че по този начин те разрушават произведението и неговия смисъл.
Когато вижда, че няма да може да избяга от целия фалш и непрестанното измества на обществения фокус от произведенията към автора, Селинджър спира да публикува. След 1965 г. отпечатва само един разказ и то на японски език. Дали спира да пише, никой от нас не знае – едва ли. Писането за Селинджър е изкупление, балансиране. Дали ще прочетем нещо, написано през последните 50 години – все още е рано да се каже. Твърде е възможно, подобно на Джейн Остин, Селинджър да е оставил завещание, изискващо всичките му арихви да бъдат унищожени – това би било огромна загуба. Читателят в мен пламти от надежда, че непубликувани досега произведения ще се появят. Човекът в мен, който си мисли, че донякъде разбира Селинджър, иска просто да го оставят да почива в мир.
„Спасителят в ръжта” е книга, която трябва да прочетеш, докато си млад. Ако я четеш на 20, 25, 30 години няма да откриеш в нея нищо специално, ще ти се строи хаотична, невротична и глупава. Ще се чудиш защо, по дяволите, тази книга все още е забранена къде ли не, като в един средностатистически филм има повече мръсни думи и повече насилие, секс и алкохол. Ако обаче си на 16 и тепърва осъзнаваш, че трябва да отстъпиш, да се разделиш с детството и да започнеш да порастваш, тази книга ще ти подейства добре. Тя е като мехлем за раните, които съзряването ни нанася – когато осъзнаеш, че не всичко е прекрасна приказка и че за да живееш, трябва да правиш компромиси, а компромисите малко по малко те убиват, превръщат те в човек без принципи. Образът на Холдън и начинът, по който той открива своето спасение във Фийби, те кара да разбереш, че колкото и да порастваш ти, красотата на света остава тук. Ти не я губиш, трябва просто да не се отказваш от нея, да я търсиш.
Когато чета Селинджър, изпитвам чувство на спокойствие и баланс, на хармония със света и себе си. Въпреки че светът не е прекрасно място, осъзнавам че има много прекрасни неща, които си заслужават. И трябва просто да бъда.
Прочетете още ревюто на Алекс за „Спасителя в ръжта“.
A книгата можете да поръчате от Ozone.bg с 10% отстъпка, ползвайки код azcheta.
