Иранската писателка Азар Нафизи отделя няколко глави от своята „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ за интерпретация на шедьовъра на Владимир Набоков „Покана за екзекуция“ и поставянето му в контекста на времето, за което пише (и в което живее) тя. В рубриката ни „За книгите в книгите“ ви предлагаме откъс, който е истинско удоволствие за почитатели на книгата и творчеството на Набоков.
Влизам в трапезарията с осем „лалета“, чаят с цвят на мед се плиска в тях съблазнително. В този момент чувам победоносния вик на Ясси, „Ипсиламба!“. Тя ми хвърля думата като топка и умът ми прави скок, за да я хване.
Ипсиламба – думата ме връща в пролетта на 1994 година, когато четири от моите момичета и Нима слушаха лекциите ми за романа на двайсети век. Любимата книга на студентите от този курс беше „Покана за екзекуция“ от Набоков. В този роман Набоков показва колко различен е Цинцинат Ц., въображаемият му самотен герой, от всички около него заради това, че е необичаен в едно общество, в което еднаквостта не е само правило, а закон. Още като малък, разказва Набоков, на Цинцинат му харесва многозначителността и красотата на езика, докато другите деца се разбираха от половин дума – защото нямаха такива думи, които да свършват някак неочаквано… като се превръщат в прашка или в птица, с учудващи последици.
Никой от курса не попита какво означава тази дума. Никой от редовните ми студенти, защото много от старите продължаваха да идват на лекциите ми дълго след като бяха завършили. Често те се интересуваха повече и работеха повече от редовните студенти, които се бяха записали в курса, за да трупат кредити. И затова онези, които идваха като слушатели, се събраха един ден в моя кабинет, за да обсъдим този и някои други въпроси.
Реших да си поиграя със студентите, да проверя любопитството им. На изпита по средата на семестъра единият от въпросите беше „Обяснете смисъла на думата ипсиламба в контекста на Покана за екзекуция. Какво означава думата и как се отнася към главната тема на романа?“. С изключение на четири или пет студенти никой друг нямаше представа какво питам, затова не пропусках да им напомням този въпрос до края на семестъра.
Истината е, че ипсиламба е една от фантастичните измислици на Набоков, вероятно дума, съставена от ипсилон, двайсетата буква в гръцката азбука, и ламбда, единайсетата буква. Така още от първия ден на курса ние отново отворихме умовете си да разиграват и измислят нови, наши собствени значения.
Аз казах, че свързвам ипсиламба с неописуемия възторг от скок във въздуха. Ясси, която изглеждаше развълнувана, без да има причина за това, обяви, че според нея това може да е име на танц – нали разбирате, „Хайде, скъпа, да танцуваме ипсиламба“. Предложих следващия път всички да напишат по едно-две изречения, в които да обяснят какво означава думата за тях.
Мъна обясни, че ипсиламба я кара да си представя малка сребърна рибка, която подскача в езеро, огряно от лунна светлина. Нима, между другото, добави: „За да не ме забравите, макар че ме изключихте от вашия курс: Ипсиламба и на вас!“. За Азин това беше звук, мелодия. Махшид описа картина с три момичета, които скачат на въже и крещят „Ипсиламба!“ при всеки подскок. За Саназ думата беше тайно магическо име на малко африканско момче. Митра на можеше да обясни защо думата Ӝ напомня за парадоксалния израз блажена въздишка. А за Насрин това беше магически код, който отваряше вратата на тайна пещера, пълна със съкровища.
Ипсиламба стана част от нашето разширяващо се хранилище на измислени думи и изрази, хранилище, което ставаше все по-голямо с времето, докато постепенно създадохме наш собствен таен език. Тази дума се превърна в символ, в знак за неопределено чувство на радост, на тръпката в гръбнака, която Набоков очаква читателите му да почувстват, четейки художествена литература – това е усещането, което различава добрите читатели, както той ги нарича, от обикновените. Тя се превърна и в заклинание, което отвори тайната пещера на спомените.
Глава 6
В предговора към английското издание на Покана за екзекуция (1959) Набоков напомня на читателя, че романът му не предлага tout pour tous, всичко за всички. Нищо подобно. Това е – твърди той – една цигулка в празното пространство. – И продължава с думите: – Знам… ще има и читатели, които ще подскочат, скубейки си косите. Да, точно така. Оригиналът, обяснява Набоков, излиза на части през 1935 година. Близо шест десетилетия по-късно в един свят, непознат и вероятно непознаваем за Набоков, в една уединена стая с прозорци, които гледат към далечната заснежена планина, аз неведнъж станах свидетел как читатели, от които най-малко можеше да се очаква, изпадаха в лудост, скубейки си косите.
Покана за екзекуция започва с обявяването на смъртната присъда на Цинцинат Ц., дребничкия герой на романа, за престъплението гносеологична гнусота: в един град, където всички граждани са прозрачни, той е непроницаем. Характерното за този свят е, че всичко е произволно; единствената привилегия на осъдения е да знае времето на смъртта си, но екзекуторите не му казват дори това, превръщайки всеки следващ ден в ден на екзекуцията. Историята продължава и читателят с нарастващо неудобство разбира, че същността на това странно място е изкуствена. Луната през прозореца е фалшива; такъв е и паякът в ъгъла, който би трябвало да стане верен съкилийник на затворника. Директорът на затвора, надзирателят и адвокатът са едно и също лице и постоянно сменят местата си. Най-важният герой, палачът, е представен на Цинцинат Ц. под друго име като негов съзатворник: м’сю Пиер. Палачът и осъденият трябва да се научат да се обичат и да си съдействат в изпълнението на самата екзекуция, която ще бъде ознаменувана с пищно празненство. В този измислен свят единственият прозорец на Цинцинат към друга вселена е неговото писане.
Светът в романа е свят на безсмислени ритуали. Всичко, което се предприема, е лишено от съдържание и значение и дори смъртта се превръща в спектакъл, за който добрите граждани си купуват билети. Чрез тези безсмислени ритуали бруталността става възможна. В друг роман на Набоков, Истинският живот на Себастиан Найт, братът на Себастиан открива две нелепи картини в библиотеката на мъртвия си брат: красиво, къдрокосо дете, което си играе с куче, и китаец, когото обезглавяват. Двете картини напомнят за пряката връзка между баналност и бруталност. Набоков използва една конкретна руска дума за това – пошлость.
Пошлост, обяснява Набоков, не е само очевидно долнопробното, а преди всичко фалшивата значимост, фалшивата красота, фалшивият ум, фалшивата привлекателност. Да, има много примери от всекидневието за това – от захаросаните речи на политиците до прокламациите към пилетата на някои писатели. Пилета? Нали знаете, онези, които уличните продавачи предлагат тези дни – ако живеехте в Техеран, нямаше как да не ги видите. Онези, които са боядисани – крещящо розово, ярко червено или тюркоазено синьо, за да изглеждат по-привлекателни. Или пластмасовите цветя, ярките розовосини изкуствени гладиоли, изложени пред университета, и за погребения, и за празненства.
В Покана за екзекуция Набоков не описва конкретната физическа болка и мъките, причинени от един тоталитарен режим, а пресъздава кошмара да живееш в атмосфера на постоянен ужас. Цинцинат Ц. е слабоват, той е пасивен, той е героят, без да знае или да приема това: той се бори инстинктивно, а писането е неговият начин за бягство. Той е герой, защото отказва да бъде като останалите.
За разлика от други антиутопични романи тук силите на злото не са всемогъщи; Набоков показва и тяхната слабост. Те са смехотворни и могат да бъдат победени, но това не прави по-малка трагедията – или загубата. Романът Покана за екзекуция е написан от гледна точка на жертвата, която в края на краищата вижда абсурдната измама на онези, които го преследват, и се оттегля в себе си, за да оцелее.
Онези от нас, които живеят в Ислямска република Иран, веднага разбраха и трагедията, и абсурдната жестокост, на която бяхме подложени. Ние също така инстинктивно разпознахме пошлостта – не само у другите, а и у себе си. Това беше една от причините, поради която изкуството и литературата станаха толкова важни в живота ни: те не бяха лукс, а необходимост. Набоков улавя структурата на живота в едно тоталитарно общество, където човек е съвършено сам в един илюзорен свят, пълен с лъжливи обещания, където вече не може да разграничи своя спасител от своя палач.
Установихме специална връзка с Набоков въпреки неговата трудна проза. Идентифицирахме се с неговите теми и връзката ни се задълбочи още повече. Романите му са организирани около невидими тайни вратички и внезапно появили се празни пространства, които оставят читателя без сигурна опора под краката. Те излъчват недоверие към така наречената заобикаляща ни действителност, остро усещане за това колко променлива и неустойчива е тази действителност.
Има нещо в творчеството и в живота на Набоков, към което ние инстинктивно се привързахме и разбрахме – възможността за безгранична свобода, когато всички възможности са отнети. Мисля, че точно това ме подтикна да организирам този курс. Основната ми връзка с външния свят беше университетът, но след като прекъснах тази връзка, там, на ръба на нищото, можех да измисля цигулката или да бъда погълната от това нищо.
