Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Завършва филология в Център за източни езици и култури към Софийски университет „Св. Климент Охридски“, а след това заминава за Индия. Магистър е по Културна дипломация и геополитика. Нейни текстове са публикувани или предстоят в Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, Ethel и др. В момента чете поезия за Sarabande Books, Kathryn A. Morton Prize in Poetry. Дебютната ѝ стихосбирка „Животните нямат бащи” (изд. Scribens) е красива, но и тежка за четене. Не заради някаква писателска неумелост, а тъкмо обратното – в нея правят впечатление зрялост и преживелищност, които са предадени достатъчно живописно, та чак да боли. В международния ден на жената не виждам по-подходящ начин да поздравя празнуващите с разговор с една талантлива и много красива поетична душа.
За книги като твоята ми е трудно да кажа, че ги „харесвам”. Някак неудобно ми е да кажа, че харесвам нещо, родено от болка. Но пък претворената в изкуство болка носи особена красота. Писах ти веднага след като прочетох „Животните нямат бащи”, защото знаех, че искам да познавам човека, който стои зад тази болезнена красота. Разкажи ми какво означава за теб тази книга.
Радвам се, че книгата ти е харесала и благодаря за прочита! Съгласна съм – изкуството е красива манифестация на емоция, често и на вътрешна болка.
Стихосбирката разисква теми, към които имам пряко отношение. Чувствам, че не бих имала право да я напиша иначе. Не бих искала да говоря от името на някой друг. По тази причина първоначално не бях сигурна дали съм готова да я напиша. Но книгата е важна за мен – исках да започна диалог с нея.
„Животните нямат бащи“ е както лична, така и историята на много жени от моето обкръжение, израснали в среда на несигурност, отсъстващи родители, насилие и (само) наложено мълчание.
Все още ни е трудно да говорим за поколенческите травми, защото страхът и предразсъдъците са били години наред цензура, но нещата започват да се променят, що се отнася до това какви теми присъстват в съвременната българска поезия. Все повече и повече автори започваме да говорим по-открито за наболели проблеми в обществото ни чрез литературата. Да – тези проблеми не са от последните 10-20 години, но е видимо, че нещо трябва да се промени и че досегашният начин да се справяме с проблема не е ефективен, или достатъчен. Откритият разговор за травмите е първата стъпка.
„Животните нямат бащи” е дебютната ти стихосбирка, но ти имаш опит с писането на проза. Въпрос на експериментиране ли е или друго определя дали ще пишеш в мерена или немерена реч?
Има идеи, които си представям реализирани като поезия. При други е несъмнено проза. Не го приемам като експеримент, по-скоро като естествен резултат от намеренията, които съм имала за конкретен текст.
Не се чувствам напълно готова да експериментирам все още – мисля, че за да експериментирам трябва да опозная писането си още.
Но се сещам и за класическия цитат на Бодлер, според когото трябва да сме поети, дори и в прозата. Старая се да го следвам.
На корицата на книгата ти има думи от Катерина Стойкова. Самата книга ми напомня нейното писане – не само заради темата за самотата и насилието, и двете нямате нито една излишна дума в стихотворенията си. Всичко е прецизно и остро изрязано, като със скалпел. Вдъхновение ли е за теб Катерина? Имаш ли любима нейна книга или стихотворение?
Мога да бъда единствено поласкана от сравнението. Катерина Стойкова е сред любимите ми поети, дълго преди да се срещна с нея. „Как наказва бог“ ме намери в особен за мен момент, харесвам и поезията ѝ на английски език. Очаквам естествено и The Poet’s Guide to Publishing, която предстои да излезе скоро.
Катя е много добра в това да улавя невидимото, да „хване въздуха около пеперудата“. В този тип писане се крие красотата и истинското майсторство и аз като поет, който все още се учи, се стремя към него, вдъхновение е и когато пиша проза. Тя беше човекът, който ми помогна с напътствия, докато подготвях „Животните нямат бащи“ и преди да работя с редактора на книгата. Обсъждахме текстовете един по един, понякога фраза беше повод за разговор. Тя е изключителен редактор, но и ходеща емоция. Говорихме си много за това каква част оставяме от себе си във всеки изписан ред и как чувството заживява като текст.
Снимка: Нова Асоциална Поезия
Може ли писането на поезия да повлияе на обществени процеси и как? Имаш ли амбицията твоята книга да повлияе/промени нещо извън теб?
Една от причините изкуството да променя света е, че то индиректно (или понякога не съвсем) провокира, задава въпроси и събира хората около идеи. Салман Рушди или Азар Нафизи са конкретни примери за това, че една книга може да се превърне в бунт, в случая на Фараг Фода, за съжаление, и в смъртна присъда.
Не смея да сложа името си до споменатите по-горе, но се стремя да пиша текстове, които водят до дискусия. Такива, след чието прочитане, четящият да си каже „и аз съм се чувствал така“. Случвало се е да получавам съобщения от читатели, или след някое събитие да се заговорим с някой от присъстващите и те да ми кажат, че се припознават в някои от текстове ми. Това е към което се стремя на този етап.
Пишеш:
Така остаряват жените в моята България –
на две десетминутни почивки,
между изтощението и примирението,
между две найлонови торби,
между „сега” и „можеше да бъде”.
Все още ли това е твоята България? Кои наши избори ни доближават към другата България, в която „можеше да бъде” е равнозначно на „сега”?
Мой познат пишеше за The Times of Israel. Казваше: „трудно ми е да бъда откровен и същевременно да звуча позитивно”. Аз ще се опитам да го направя. От нас зависи в коя посока ще поемем, но виждам все повече и повече хора, които не са безразлични. Това е най-важното.
Твои стихотворения са излизали в превод на чужди езици. Как се работи с преводача? Мислиш ли, че поезията ти стига по същия начин до чуждестранния читател като до българския?
Имам удоволствието да работя с изключителни преводачи и тяхната работа е безценна по ред причини. Винаги се вълнувам, когато видя мой текст в превод. Хората, които чрез труда си пренасят, превеждат, думите ни отвъд езикови граници, са важни.
Дали текстовете стигат по същия начин до чуждестранните читатели – предполагам всеки текст достига до всеки различно, включително на български.
Но забавна случка е, че наскоро участвах в уъркшоп и в моя текст ставаше дума за 40-те дни след смъртта на един от героите. Всички останали бяха объркани от това какви са тези 40 дни. Оказа се, че аз пък не знам особено много за южните баптисти.
Корицата и интересното оформление на книгата са на Анна Лазарова. Заедно ли работихте, за да добавите и визуална символика към думите? Разкажи ми за този процес.
Използвам случая да благодаря отново на Ани. Аз имах бегла идея за оформлението, но тя взе тази „бегла“ идея и я превърна в завършен дизайн. Може би е прочела мислите ми, защото това, което се получи, е нещото, което исках, но не знаех как да опиша. В книгата има и няколко erasure-a (или blackout – техника, при която се потъмняват или изтриват части от вече съществуващ текст и се създава нов такъв) и Ани стои зад ефектното оформление на черните страници.
Пипалата понякога ни държат впримчени в миналото, но с октопода искахме да покажем, че има и красота в дълбоките, тъмни води.
Живяла си в Индия. Как стигна до там? Какво можем да научим от културата там?
Винаги съм проявявала интерес към Азия, още от малка. Четях и гледах всичко, което успявах да намеря. Тогава това беше доста по-малко, отколкото е сега. Но пък така стигнах до Център за източни езици и култури на Софийския университет. Завърших „Индология”, след което продължих образованието си в Агра.
Относно това какво можем да научим от културата там – ще дам отговор типично по индийски, като кажа, че научаваме за другите (и себе си) дотолкова, доколкото си позволим. Много зависи и на какъв етап от живота си сме, когато посещаваме дадено място. Не знам дали и с пътуването е като с хората – понякога се срещаме в неправилния момент. Но когато се върнах за втори път в Индия например, години по-късно, виждах нещата по различен начин. Не само защото някои места се бяха променили, но и защото аз вече не съм същият човек.
А по-конкретният отговор – от хората там научих, че винаги има причина да се усмихнем. Че понякога е хубаво да седнеш до непознат и да изпиете задно един чай. Вярвам, че другите култури и пътуването като цяло ни учат да бъдем по-разбиращи – към останалите и към себе си.
Къде би живяла, ако имаш свободата да избираш?
Без да се замисля – някъде в Азия. Не непременно в Индия, но някъде в Далечния изток. От друга страна пък си казвам, че винаги сме там, където трябва да сме. Има причина за нещата, които ни се случват, и за тези, които не се. В йога често благодарим за това, които имаме, както и за това, което нямаме. Такова разбиране също е някакъв вид свобода.
Преди всичко четящ или пишещ човек си? Сподели за поне две книги, които имат ярък отзвук в живота ти.
Всеки, който е решил да пише, преди всичко е и страстен читател. Разбира се, чета значително повече, отколкото пиша и книгите, които са ми повлияли са десетки. Разсъждавам и върху книги, които не харесвам. От всяка има какво да взема. Една от последните стихосбирки, които останаха с мен след като я бях завършила, е Black Aperture на Мат Расмусен – впечатляваща и като език, и като начин, по който предава (и провокира) емоции. Друга книга, която четох наскоро и се открои, е Shoplifting from American Apparel на Тао Лин. Всяка нова книга на автора провокира дискусии и мненията са на два полюса: дали Лин е иноватор или пише безсмислици. Исках да разбера на коя страна съм. Не си отговорих, но прочетох и другите му книги.
И (знам, че стават 3), но не мога да не спомена „Стихове от бойницата“ на Максим Кривцов. Преводите, които имаме, са на Албена Стаменова и се надявам скоро да видим цялата книга преведена на български.
Работиш ли по нещо сега? Какво да очакваме?
В момента подготвям сборник с разкази, чието написване започна още преди да се роди идеята за стихосбирката. Голяма част от историите са свързани с Азия и по-конкретно с Япония. Индия планирам да бъде разказана в съвсем отделна книга, но трябва да мине още малко време за нея.
Можете да намерите стихосбирката „Животните нямат бащи“ в Ozone.bg.
