Винаги има книги, за които сте чували, че са добри, но някак не стига времето за тях и все се случва по една или друга причина някоя друга да ги измести от reading list-а. Докато един ден книжната орисница не ви пресече пътищата отново и така, с лек упрек и размахващо се пръстче, тази невидима дама ви напомня, че вече е дошло време за въпросната книга.
Е, точно това се случи с мен и сборника с разкази „Не беше тук и си отиде“. Помня чудната корица, обагрена в любимото ми жълто, помня и ревюто на Габи, когато излезe на сайта преди цели две години. Ала авторът Георги Томов успя да се присламчи към нощното ми шкафче чак наскоро, при това с друга своя книга – романът „Докато дишам“. Именно след прочитането му се убедих, че трябва веднага да посегна и към разказите на Томов! Просто имах нужда спешно да взема още от дозата талант на този писател.
„Не беше тук и си отиде“ (изд. „Изток-Запад“) за мен е един от хубавите български сборници с разкази. Изумена съм как е възможно в една книга да бъдат събрани накуп толкова различни истории. На моменти се усъмних, че Томов е някакъв хамелеон – толкова добре запазва стила, но сменя цветовете на своите герои и съпътстващите ги житейски събития. Това е книга за хората, за съдбите им, за онези случайности, които почти никога не са просто случайности; за превратностите, които ни правят такива, каквито сме; за онези мигове, когато думите уж не са най-важното, но именно те са тези, които бъркат дълбоко в душата…
Ако трябва да съм честна, бях решила да чета тези разкази бавно, по един на вечер. Исках да се наслаждавам, да поемам по малко, глътка по глътка, като човек, който отдавна не е посягал към чашата на изобилието. Исках да се опитам за първи път да излъжа онова свое качество, наречено „нетърпение“, да го пренебрегна и стъпкам самодоволно някъде в бездната на недостатъците ми. Получи ми се – до средата на книгата. После почнах шеметно да чета разказ след разказ, докато не стигнах последната страница.
Това, което определено ми направи впечатление в „Не беше тук и си отиде“, е, че разказите не са подредени случайно. Личи си, че дори подредбата на съдържанието е изпипана безупречно и с умисъл, подобно на сюжета на всеки един разказ в книгата. Явно детайлите са важни за Томов дори в това отношение. И както е видно от крайния резултат, двамата с Христо Блажев в ролята му на редактор са успели да създадат един перфектен калейдоскоп на живота такъв, какъвто е – понякога тъжен и болезнен, но винаги смислен.
Моите фаворити в сборника са „Така си беше“, „Залез“ и „Господ Господ те обича обича“ – истории, които четеш и вярваш, че може би не са докрай измислени. Харесаха ми и „Червени карамфили“ и „Рускинята“ – със своя драматизъм и с това, че Томов бе избрал да задоволи любопитството на читателя, възникнало от първия разказ, с историята във втория. „Бадири“ също ме трогна, карайки ме да се замисля за моето детство и ароматите в него. А едноименният разказ „Не беше тук и си отиде“ ми стана най-личен, защото намерих прилика между мен и героинята.
Всъщност мисля, че много от читателите ще се почувстват по същия начин и ще намерят по нещо от себе си в някой от разказите в този сборник. И точно това му е хубавото на „Не беше тук и си отиде“. Това и живинката, бликаща от историите…
Ревю и при Христо в „Книголандия“.
