Затворете очи и си представете котка. Успявате ли? За 2% от хората по света това е непосилна задача. Дефинирано за първи път през 1880г. от проф. Адам Земан от Университета на Ексетър, състоянието, което не позволява визуализиране на образи в ума, е наименувано афантазия. Смята се, че 1 от всеки 50 души го притежава. Много хора споделят, че се чувстват самотни и изолирани, защото афантазията подтиска възможността за представянето в ума на събития и близки хора.
Попаднах на материала на Марк Лорънс в The Guardian – авторът на фентъзи поредиците „Разделената империя“ и „Войната на Червената кралица“, в който той споделя шока си от научаването, че почти всички около него могат да си представят в създанието си образи. А той не.
По-долу можете да прочетете материала на Марк Лорънс.
„Представи си това. Сочна зелена ябълка. Можеш ли да я видиш?“
Естествено, че не мога да я видя. Главата ми е пълна с всичко ябълково; централната концепция се свързва с безброй сродни теми: овощни градини, дървета, червени ябълки, гниещи ябълки, сайдер, цъфтеж – безкрайна мрежа, която се разпространява по все повече и повече слаби връзки. Но, разбира се, не я видях. Обикновено казвам „да“, защото предполагам, че е изразно средство.
Но 98% от хората всъщност виждат нещото, което си представят, като картина в главата си. Останалите 2%, като мен, имат афантазия. Има един цитат, който много харесвам, от книгата „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн: „Влюбих се в теб по начина, по който заспиваш: бавно и след това изведнъж.“ Осъзнах бавно, че имам афантазия, после всичко стана изведнъж. Преди десетилетия жена ми започна да прави медитация с визуализации. Аз не можех да го направя. Не само че не виждах въображаем портокал – аз не виждах кръг или дори оранжевия цвят. Но мислех, че визуализацията е специално умение, върху което се налага да работиш. Нещо като жонглирането. И бях сигурен, че с практика мога да постигна някакъв напредък.
Преди година прочетох статия в интернет за афантазията и изведнъж рабрах, че почти всички визуализират мислите си през цялото време!
Марк Лорънс (снимка: Buecher-wie-sterne.de)
Това беше шок. Разбрах идеята. Подобно на по-голяма част от хората, притежаващи афантазия, виждам образи в сънищата си. (Сънуването идва от различна част на ума.) Но това звучеше като голямо забавление – да можеш да извикваш движещо се изображения в ума си. Внезапно се почувствах ограбен, сякаш съм пропуснал някакво универсално лакомство. И ето как езикът го класифицира: вие „страдате“ от афантазия. Едно бързо проучване в Google ни дава описанието: „Афантазия е неврологичен дефект, който засяга мозъка без сериозни рискове за здравето.“ Дефект. Ами.. по дяволите.
Хората, на които разказвам, са изумени. Те искат да знаят как функционирам, как си представям каквото и да било. Срещам ясно изразено съжаление към мен. Имам дъщеря с тежко увреждане, така че по никакъв начин не искам да изигравам тази карта – знам какво е увреждане, но в някакъв смисъл усетих за момент, че съм инвалид. Че ми липсва значима способност, която би трябвало да имам.
Тогава разбрах, че има хора, които не чуват вътрешен глас. В този момент споделих недоверието, което другите имат по отношение на афантазията. Трудно ми е да си представя живота без вътрешен глас. Открих също, че някои хора имат други вътрешни сетива, като такива, които са способни да помирисват, докосват и вкусват в ума си. Аз не мога да правя и тези неща.
Нямам проблем с въображението. Пиша книги, които често са хвалени за ясни и провокиращи визуални описания. Хората ме питат дали съм катерил скални образувания, бил ли съм се с мечове или дали съм имал рак, защото моите описания на тези преживявания убедиха хората, които всъщност са го изживевели, че и аз трябва да съм. (Не съм.)
Много е трудно да разбера дали афантазията оказва влияние на моето писане. Склонен съм да избягвам дълги визуални описания, но смятам, че това е въпрос на вкус. В момента преглеждам предстоящата ми книга с моя редактор, който използва техниката „похвала тип сандвич” (първо хвалиш някого, след това изказваш критика и завършваш с комплимент).
Предполагам, че имам тенденция да разтягам езика по начин, който е в противоречие с поезията, като например в „тъмен намек за полет“, което се фокусира върху чувство, а не върху конкретни физически детайли.
Вече отхвърлям описанието на афантазията като дефект. Виждам го като алтернатива. Вие виждате кон, ако ви помолят да си го представите. Намирам това за доста ограничаващо. Аз си представям мрежа от неща, свързани с коне, която ме води по много пътеки. Идеята да се види един конкретен кон всъщност не носи никаква привлекателност. Ами ако не е конят, който искам? Ами ако искам нещо по-голямо, по-фундаментално от изображение? Всичко, което виждаме отвън, са резултати – вътрешните неща са скрити. Идеята, че качественият опит зад съществуването на всеки човек може да бъде толкова различен, е нова и завладяваща. Подозирам, че имаме много да научим за това колко уникален е всеки от нас в ръчно изработената виртуална реалност, която всички поддържаме с очите си.
Снимка на публикацията: Everydaypower.com
