Има книги, за които е лесно да говориш и пишеш. Разказваш сюжета им, добавяш впечатления, заключение и минаваш на следващата. Има и едни други, различни книги, които те хващат за ръка (а понякога и за гърлото) и те повеждат на пътуване, което няма как да опишеш само с няколко изречения. Голяма част от тези истории не се четат, а се чувстват. Те се преживяват, но не по онзи начин, който те увлича, превръща те в изследовател, детектив и приключенец и ти помага да избягаш от действителността за няколко часа. Не, тези истории събуждат мисли, страхове и вярвания, които дори не си подозирал, че таиш у себе си. Често не те откъсват от реалността, а те потапят в нея. И когато дойде моментът да разкажеш за тях, задачата се оказва много трудна, защото се налага да разкриеш и част от себе си.
Именно затова дълго отлагах ревюто за „Не сме тукашни“ (изд. „Жанет 45“) на Радостина А. Ангелова. И друг път съм писала за книгите й – всяка различна, посвоему специална, интересна и (лично за мен) разтърсваща. Започвах ги, без да знам какво да очаквам, и почти винаги затварях последната страница омагьосана. Точно това се случи и с „Не сме тукашни“. Но дали романът ще се хареса на всеки? Съмнявам се, най-малкото заради плетеницата от оспорвани теми, които го съставят.
Всичко започва, когато главната героиня открива една от онези книги за себепознание, свързване с Вселената и умението да привлечеш желаното само с волята и мисълта си. Проследяваме как тя и семейството й експериментират с упражненията от книгата, търсейки и често намирайки доказателства, че има Нещо около и в нас – Нещо неизмеримо, неосезаемо и всесилно.
И докато читателят се забавлява с интригуващото изследване на магията, обгръщаща живота ни, авторката постепенно го потапя в друга, далеч по-дълбока история – за младия Ааз, бежанец в България, и как неговата поява преобръща всичко за доскоро безгрижното семейство. Изведнъж сюжетът става малко по-сериозен, четенето – малко по-трудно, мислите – малко по-мрачни.
Тук трябва да направя уточнението, че в по-голяма част от времето аз живея в свой малък наивен свят, където хората са хора независимо от пола, цвета на кожата, вероизповеданието и социалния си статус. Естествено, не съм безгрешна и всеопрощаваща, но вярвам, че всеки заслужава шанс, без да бъде поставян под общ знаменател и да му се лепят етикети. И всеки път, когато някой ми припомни, че това не е общоприетото разбиране, ме изпълват едновременно гняв и разочарование. Емоции, през които минава и главната героиня.
Не искам да разкривам твърде много от сюжета, но ще си позволя да споделя два цитата, които ме трогнаха и замислиха:
В следващия кадър журналистка с очила с рогови рамки започна да обяснява пред картата на Европа идеите за релокирането на чужденците, канселирането на приема на нови бежанци и процедурите за това.
Боже, накъде отиваше този свят! Кой релокираше умовете и канселираше емоциите? На какви процедури за самооценка беше подложено човечеството в собствената си джунгла?
***
Не е вярно, че за да разбереш другия, за да съпреживееш грижите му, трябва да можеш да гледаш и със своето, и с неговото око. Емпатията изисква да затвориш и двете очи за себе си и да гледаш само с очите на другия.
„Не сме тукашни“ ми помогна да направя точно това – да затворя очи и да преживея болките и радостите, които този свят ни предлага, през нечии чужди очи. И докато пиша този текст, си мисля, че именно това е силата на литературата и всъщност на всяко друго изкуство. Да ни напомня, че всички сме свързани, че независимо дали говорим за политика, религия, наука, война – в центъра на всичко, по средата на целия този хаос, стоят хора, и то хора, които по своята същност са едни и същи, съставени от плът, кръв, молекули, клетки и онези неосезаеми 21 грама душа. Иска ми се да вярвам, че някъде там всеки от нас крие и няколко грама човечност и се надявам, че ще са научим да я показваме по-често.
Не пропускайте ревютата ни и за другите романи на Радост – „Виенски апартамент“, „Имаго“ и „Обратната страна“.
Изкллючително заинтригуваща и философска рецензия … Силно впечатлена съм!