„Небесните пасбища“ (изд. „Colibri“, преводач: Тодор Вълчев) е от ранните творби на Стайнбек. Написана е през 1932 г. и с нея той ясно заявява темите, настроенията и героите, които го вълнуват и по-късно се появяват в „За мишките и хората“, „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“ и др.
Прекрасната долина, неслучайно наричана Небесните пасбища, е била обитавана от елени и вечнозелени дъбове. Красотата ѝ е била толкова омайваща, че дори жестокият ефрейтор, когото срещаме в началото на книгата, коленичи пред нея и губи ума и дума.
Кой има право да живее в земя, която е ничия? Разбира се, че всички чудновати образи на Стайнбек, които идват и остават със своите ферми, пощенски станции, овощни дръвчета и няколко поколения странни съдби.
Пресвета Богородице! — промълвил той. — Та това са зелените небесни пасбища, към които ни води нашият господ-бог.
В плодородното пространство между Салинас (където е роден и самият Стайнбек) и Монтерей живеят обикновени хора с обикновени проблеми, но това не е намек за скучна история, тъкмо напротив. Битието в патриархалната общност е пътуване към човешката душа с всички нейни скришни молитви, страхове, суеверия и надежди.
Още като дете авторът обикаля и проучва живота на съседите си, който му се струва много по-вълнуващ и любопитeн от ходенето на училище. Критиците определят „Небесните пасбища“ като роман в разкази, плод на всичко, което Стайнбек от ранна детска възраст забелязва и намира за важно.
Джон Стайнбек
Много е трудно да се разкаже за какво точно става въпрос в книгата, защото всеки разказ е отделна житейска съдба. Хората умират, женят се, побъркват се, вярват в духове, в кармични връзки, в сънища, обичат се и се ненавиждат. Всеки се намира в различна безизходица и се бори със собствените си демони.
Старецът съзерцаваше долината с трескавите си очи, а тишината шумолеше в глухите му уши като ветрец в кипарисови клони. Отвъдните хълмове само му се мержелееха, но той добре различаваше златистите отблясъци и виолетовия здрач. Нещо взе да го дави и очите му се наляха със сълзи. Той се плесна безпомощно по бедрата. „Никога не съм имал време да мисля. Все неприятности и главоболия, как да мислиш? Ако мога да поживея малко тук… о, тогава ще премисля всичко, което съм преживял, и може да излезе нещо, нещо завършено и смислено.
Общото усещане от историите е предопределеността – сякаш човек наистина не може да избяга от съдбата си, каквото и да прави. Читателят остава с впечатлението, че Стайнбек не дава възможност за щастлив край и такъв няма в „Небесните пасбища“. Героите ги застига точно онова, от което най-много се боят. Роман в разкази за обикновените истории, които се случват на земята, но винаги с поглед нагоре към небесните пасбища.
Още едно ревю за „Небесните пасбища“ ще откриете в „Аvtora“ от Валерия Стефанова.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
