Какво се случва в Гърция винаги е представлявало интерес за мен – икономиката ни е толкова силно свързана с южната съседка, че всяко обществено явление там може да отвори ефекта на пеперудата у нас. Не съм особено запален по историята, но не пропускам да попрочета нещо за съвременното развитие на Гърция. Затова и четох с особен интерес „Господ слиза в Атина“ на Александър Секулов, а на „Нещастието да си грък“ (изд. Orange Books) се нахвърлям с пълни сили.
Стотината страници със сентенции и народопсихологически размисли на гръцкия публицист Никос Диму няма как да не са писани през последните 4-5 години, просто не би било логично. Да, ама не – книгата излиза за пръв път през 1975-та и оттогава има 30 издания само в Гърция. И пак – защо стотици хиляди биха си купили книга, която обяснява как гърците са повече от мързеливи, как лежат на няколкохилядни стари лаври, как всъщност са ксенофоби и не харесват останалите европейци, а прословутото им гостоприемство е по-скоро мит? Диму има версия по въпроса – сънародниците му смятат „Нещастието да си грък“ за много добра… сатира.
Нормално е да прочетете книжлето за двете пътувания с автобус/метро, които ще ви заведат и върнат от работа в един единствен ден. Определено обаче ще се спирате през пасаж, за да правите паралел със собственото си общество. Точно както беше и „В главата на италианците“ на Бепе Севернини – с мисли от рода на „Чакай сега, това си се отнася и за нас, българите!“. Остава и да се хванем на бас дали подобна книга би била бестселър с няколко десетки допечатки и у нас или ще бъде подмината с лекота, понеже сме „щастливи наследници на…“.
И понеже у нас от доста време липсват добри книги за народопсихологията на българина, както и авторефлексивна публицистика, препоръчвам тази книга с две ръце. За да си знаем кой кой е.
