На представянето на стихосбирката на Иван Ланджев разбрах, че сред авторите, които са му повлияли, са Джойс, Одън, Достоевски и напоследък Толстой. Но аз го чета през Линдгрен. „Ние според мансардата“ според „Карлсон, който живее на покрива“.
„Карлсон“ е книгата, която съм чела най-много пъти в живота си – може би около 30. Обичах да я препрочитам винаги, когато ми беше тъжно. В една от главите Дребосъчето и Карлсон се маскират с одеяло като призраци, нахлуват в хола и осветяват с фенерче сестрата на Дребосъчето и нейния любим, шепнещи си нежно на дивана. Тази сцена винаги ме е разсмивала. Докато не пораснах и не разбрах, че опасността от призраци си е съвсем реална. Призраци, които се прокрадват зад гърба ни и кашлят тихо, докато се целуваме. Угризения, които минават през ключалките. Одеяла, с които инстинктивно се опитваме да се прикрием, а те падат от раменете ни и ни оставят голи, карат ни да се смущаваме от себе си.
Някъде по пътя между „Карлсон, който живее на покрива“ и „Ние според мансардата“ съм пораснала. И това ме притеснява. Между двете е прокаран лъч – от Младост до Надежда с прекачване в центъра. Иван Ланджев е на 28, с три години по-голям от мен. Някъде в този период на 20-те, когато разбираш, че най-важните събития се случват в ума. И няма нужда от излишна публичност. Сега не й е времето. Пътят не е страшен, нито славен. Пътят е „от хола до кухнята, от леглото до банята, от Лев Шестов до учебника й по фотография“. И „погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен“.
В коментар за „Литературен Вестник“ Ланджев пише: „Поезията, сигурен съм, е единствената уютна квартира за характера ми“. „Ние според мансардата“ е покана в неговата квартира. Казвам „негова“, макар че не зная чия е. Кой е хазяинът? И ще се сърди ли за трохите под килима? Стиховете на Ланджев са внезапно премахване на дистанцията, покана да си говорим на „ти“, отваряне на вратата към него и после, точно когато решиш, че всичко ти е ясно, надписът
на табелката се оказва грешен. Републиката на поезията му не е приятно място за живеене – там можеш да се чувстваш като у дома си, но само за малко. Тя е отворена, лесна и достъпна. Но на второ четене леко се отдръпва: със спокойната увереност на не-изтъкването, с изплъзването на скритите цитати. Поезията е параван. И ние сме от двете му страни.
Всеки опит да скъсим разстоянията води до удължаването им. „Ние от мансардата“ играе с перспективите: близо и далеч, високо и ниско, гълъбът, който не е бил, и врабчето, сгазено от хубав джип. И в този хаос на засичания и разминавания, слизане по стълбите и пътуване с ръждясало такси, единствено сигурна е датировката: „приблизително от теб насам“.
Когато бях дете и четях Карлсон, често гледах към мансардата на отсрещния блок и се опитвах да си представя хората, които живеят там, измислях си истории за тях. Сега съм на 25, самата аз живея в мансарда и си измислям истории за себе си. И така и не се научих да спазвам съвета на инж. В. Ангелова от списание „Строители“ по отношение на интериорните решения: да подхождам рационално и да спазвам правилата. Ланджев подхожда рационално към поезията – без претенции, сложни думи и ненужен бунт. И все пак това, което се получава, е емоционално – сдържано, остро и истинско. „То е тъжно: все едно че гледаш библиотека да гори… То е едно такова…“ А правила няма – затова винаги са нарушени. Никой не те учи как да си обзаведеш живота. Кои хора да сложиш вътре, накъде да гледат, коя страна от теб е с южно изложение.
Дребосъчето има своя Карлсон с перка на гърба, който винаги измисля приключения и го кара да се чувства по-малко сам. Между 25 и 28 хвърчащите хора стават все по-малко. Небето флиртува с мансардите и се отдръпва. И само езикът си говори с нас винаги и безрезервно. „Ние според мансардата“ прокарва лъчи. Не музика лъчи. А лъчи тунели. Навътре, навън, към подземието, тавана и Надежда. Тунели от теб насам. А мансардата винаги е в края на тунела.
