fb
Ревюта

„Одисей“ на Джеймс Джойс

6 мин.

Одисей Джеймс ДжойсВ литературата Джеймс Джойс е онова, което са в науката Фройд и Айнщайн.
Валери Ларбо

Днес за всички вече е ясно, че „Одисей” е най-великият роман на столетието.
Антъни Бърджес

Започнах да чета „Одисей” на Джеймс Джойс именно заради изказвания като горните. Сега, след като прочетох книгата, мога да заявя смело, че за да си причини „Одисей” на Джеймс Джойс, човек трябва да е или фанатичен сноб, или много да обича литературата. „Одисей” не просто е скучна книга, тя е мъчителна. Тя не трогва, не увлича, не събужда емоция и съпричастност. Дори такъв защитник на книгата като Хорхе Луис Борхес (който пише пролога към изданието на испански език) признава, че не я е чел открай-докрай. И все пак остава големият въпрос: Защо си струва да се прочете „Одисей”? Велика ли е тази книга или просто е поредната прищявка на интелектуалците, за да се чувстват неразбрани?

Истината е, че когато прочетеш „Одисей”, разбираш колко много идеи, които са те впечатлявали, не са оригинални, а са заимствани оттук. Неслучайно Джойс е признат за един от бащите на Модернизма. Почти всички автори на ХХ век (толкова разнообразни имена като Вирджиния Улф, Хулио Кортасар и Жак Дерида) по един или друг начин са повлияни от него. В романа широко се използва т.нар. „поток на съзнанието”- най-ярък пример е последната осемнадесета глава, която се състои от 8 изречения без препинателни и пунктуационни знаци в близо 50 страници. Освен това, интертекстуалността, скритите цитати и бележките под линия като запазена марка на Борхес и Умберто Еко, очевидно също водят началото си от този роман. Към всяка глава на „Одисей” има схема за тълкуване, както и множество бележки, които поясняват вмъкнатите цитати и препратките към древни езически и библейски текстове, съвременни автори и популярни песни. В едно свое изказване Джойс казва, че иска да сътвори толкова пълна картина на Дъблин, че дори градът да изчезне от лицето на земята, да може да бъде възстановен по книгата. Това с пълна сила се отнася не само до Дъблин, но и до цялата юдео-християнска цивилизация, която е запечатана като на холограма.

„Одисей” е роман–енциклопедия, който обхваща всичко – от молитвите до жаргона на проститутките, от разговорите за литература и наука до пиянското философстване. Цялата книга често се определя като гигантски експеримент. Всяка глава е написана в различен стил, с различен символ, цвят, изкуство. В общи линии се следва стуктурата на „Одисея” на Омир, като главният герой – рекламният агент Леополд Блум съответства на Одисей, жена му Моли на Пенелопа, а непокорният интелектуалец Стивън Дедалус (проекция на самия Джойс) на Телемах. Само че на мястото на героичните приключения и премеждия виждаме един най-обикновен ден. Епичното е заменено с баналното, героичното с ежедневното, трагичното с циничното. Слизането до Хадес е заменено с присъствие на погребение, срещата с циклопа Полифем – с кръчмарска свада, престоят при магьосницата Кирка – с отиване в публичен дом. При някои глави експериментът се е получил, при други резултатът е забавен, отегчителен или дори дразнещ. Седма глава „Еол”, в която Блум посещава редакцията на дъблински вестник, е цялата във вестникарски стил и е разкъсана от шокиращи и привличащи вниманието заглавия (журналистиката според Джойс е кръвосмешение между политика и литература и затова неин символ е Еол, оженил шестте си синове за шестте им сестри). Единадесета глава „Сирените” е написана в музикалната форма fuga per canonem, като Джойс композира не с ноти, а с думи, наблягайки на звуковия им ефект. Има глави написани като халюцинация, вътрешен монолог, пиеса, и пр. Изборът на техника обаче никога не е безразборен. Така например в дванадесета глава – „Циклопите” – сблъсъкът между Одисей и Полифем е предаден чрез сблъсъка на разговорния, жаргонен стил, от една страна, и гигантоманския, пищен стил, от друга. Анонимният разказвач (Никой) се сблъсква с шумния и празнословен шовинист и патриотар Гражданина. Всяко събитие се описва от две перспективи, което предизвиква силен комичен ефект. Това е и една от най-добрите глави в книгата. При всички положения отново Джойс първи е измислил играта със стила, позната ни от „Упражнения по стил” на Реймон Кьоно, както и от всевъзможните варианти на Червената шапчица (разказана от тинейджър, полицай, рокер, и т.н).

Стефан Цвайг казва за „Одисей”, че това е произведение, създаващо повече слово отколкото свят. Романът на Джойс не може да погълне читателя. Той е като магнит, към който колкото повече се приближаваш, толкова повече те отблъсква. Сложна игра на ума. Игра на думи. Лабиринт, заплетен от един гениален Дедал. „Одисей” е като огромен град, който никога не можеш да познаваш в пълнота. Винаги ще има улички, които ти убягват. Един студен самотен град, който задава хоризонтите на твоя живот. Структура, форма, която ти самият трябва да изпълниш със смисъл. „Одисей” е хоризонтът на всичко възможно и невъзможно в словото, рамката, в която се развива литературата на целия ХХ век. Книгата на Джойс е равносметка на близо 30 века европейска литературна история – завръщане към корените, към гения първоизточник на Омир. Но едновременно с това „Одисей” е и захвърлен проект към бъдещето. Одисей не остава в Итака. Едва завърнал се, той поема отново на път.

(Моят съвет е: ако не искате да съсипвате месец и половина от своя живот, както направих аз, не четете подробно цялата книга. Вижте схемата отзад и преценете кои глави биха ви били интересни – препоръчвам 6, 9, 12, 13, 15, 17 и 18. Лично аз ще цитирам „Одисей” до края на дните си, за да ми компенсира интелектуалната мъка, която ми причини. По това ще ме познаете:))

[ + ]