Новата книга от авторката на бестселъра „Яж, моли се и обичай“ Елизабет Гилбърт бе очаквана от много читатели. Тя вече е факт, носи заглавието „Град на момичета“ и е на българския книжен пазар с логото на ИК „Прозорец“.
През 1940 г. деветнайсетгодишната Вивиан Морис е изгонена от колежа „Васар“. Родителите ѝ я изпращат в Ню Йорк, за да живее при леля си Пег, собственичка на пищния, но рушащ се театър „Лили Плейхаус“. Там Вивиан се запознава с цял космос от нетипични и харизматични персонажи. Но когато се замесва в скандал, светът ѝ в Ню Йорк се преобръща с главата надолу. Тъкмо драматичната промяна обаче я води до ново разбиране за свободата и в крайна сметка – до любовта на живота ѝ.
Сега, вече на 95, Вивиан си спомня не толкова със съжаление, колкото с удоволствие за събитията от онези години. В даден момент, казва тя, жената просто се уморява да се срамува от всичко. И най-сетне е свободна да бъде себе си.
Елизабет Гилбърт разказва необикновената история на една млада жена, която открива, че не е нужно да си добро момиче, за да бъдеш добър човек. Написан с дълбока мъдрост за човешките копнежи и взаимоотношения, романът „Град на момичета“ изследва темите за женската сексуалност и себеопрощаващата равносметка в края на човешкия живот.
Откъс от книгата можете да прочетете при нас.
Обикновено бързо разбирах дали ми се занимава с някого и щом го установях, предпочитах да карам направо. Никога не съм си играла с мъжете и не съм се правила на свенлива. Пък и честно казано, разговорите често ми се виждаха уморителни. Следвоенният период в Америка беше ужасно време, Анджела, що се отнася до мъжкото самохвалство. Американците не само бяха спечелили войната, те бяха спечелили целия свят и се чувстваха адски горди от това. И обичаха да го изтъкват. Научих се да пресичам приказките им със сексуална прямота. („Намирам ви за привлекателен. Какво ще кажете да отидем някъде, където можем да бъдем само двамата?“) Обичах да гледам изненадата и радостта им от безочливото предложение на красива жена. Всеки път грейваха. Винаги съм обичала този момент. Сякаш си организирала Коледа в сиропиталище.
Барманът в „Гросвенор“ се казваше Боби и беше изключително мил с мен. Щом ме видеше да излизам с някого от гостите – да се отправям към асансьора с мъж, когото съм срещнала само преди час, той дискретно свеждаше глава над вестника си и нищо не забелязваше. Зад изтупаната униформа и професионалната сдържаност се криеше истински бохем. Боби живееше във Вилидж, а всяко лято заминаваше за две седмици в Катскилс, за да рисува с акварел и да се разхожда гол в лагера за „натуристи“. Излишно е да казвам, че не беше от хората, които съдят и критикуват. А ако някой ми досаждаше, Боби се намесваше и учтиво го молеше да остави дамата на мира. Обожавах го и сигурно някой ден бих имала афера с него, но ми беше повече нужден като страж, отколкото като любовник.
Що се отнася до мъжете в хотелските стаи, ние изживявахме приключението си заедно и повече не ги виждах. Предпочитах да си тръгна, преди да започнат да ми разправят неща за себе си, които не исках да знам.
Ако се чудиш дали съм се влюбила в някого от тези мъже, Анджела, отговорът е „не“. Имах любовници, но не и любов. Някои от любовниците ми станаха гаджета, а малка част от тях – приятели (най-хубавият резултат). Но нито една връзка не се разви в онова, което би могло да се нарече истинска любов. Може би просто не съм я търсила. Или съдбата ме е пощадила. Нищо не преобръща живота тъй безмилостно, както истинската любов – поне доколкото съм виждала.
Въпреки това харесвах мнозина от тях. Известно време имах връзка с един млад – много млад – унгарски художник, когото срещнах на изложба в „Парк Авеню Армъри“. Казваше се Ботонд и беше истинско агънце. Заведох го вкъщи още първата вечер, когато се запознахме, а миг преди да започнем да правим секса, ми каза, че няма нужда да използваме предпазни средства, защото „ти си добра жена и аз съм сигурен, че си чиста“. Седнах и светнах лампата. „Чуй ме добре, Ботонд – обясних аз на това момче, което беше достатъчно младо да ми бъде син, – аз наистина съм добра жена. Но ще ти кажа нещо важно, което никога не бива да забравяш: ако някоя жена те води у дома, за да правите секс един час, след като сте се запознали, явно го е правила и преди. Винаги, винаги, винаги използвай предпазни средства.“
Миличкият Ботонд с кръглите бузи и ужасната прическа!
Спомням си и Хю – тих, добродушен вдовец, който един ден дойде с дъщеря си, за да ѝ купи сватбена рокля. Стори ми се толкова мил и привлекателен, че след като приключихме с работата, тайничко му дадох личния си номер с думите: „Моля ви, обадете ми се, ако някога ви се прииска да прекараме една нощ заедно.“
Видимо го притесних, но не исках да го изпусна.
Един съботен следобед, две години по-късно, телефонът ми иззвъня. Беше Хю! Представи се – с нервно заекване, – но очевидно нямаше идея как да продължи разговора нататък. Притекох се на помощ с усмивка, която не можеше да чуе: „Хю, много се радвам да те чуя. Не се притеснявай: казах „ако някога ти се прииска“. Защо не дойдеш още сега?“.
В случай че се питаш дали някой от тях се е влюбвал в мен – понякога и това се случваше. Но винаги успявах да ги разубедя. Мъж, който току-що е правил хубав секс, лесно може да си въобрази, че е влюбен. А аз вече бях станала добра в секса. Имах достатъчно практика. (Както казах веднъж на Марджъри: „На тоя свят ме бива само за две неща: сексът и шиенето.“) Когато някой започнеше да ме гледа с влажни очи, просто му обяснявах, че не е влюбен в мен, а в секса с мен, и това обикновено го успокояваше.
А ако се чудиш дали нощните ми похождения с непознати мъже са ме излагали на физическа опасност, честният отговор е „да“. Но това не ме спираше. Бях колкото мога по-внимателна, но нямаше на какво да се опра, освен на инстинктите си, когато избирах мъж. Понякога грешах. Това е неминуемо. Имаше случаи, когато нещата загрубяваха повече, отколкото ми се искаше. Не беше често, но се случваше. Тогава действах като опитен моряк в неочаквано извила се буря. Не знам как иначе да го обясня. След това никога не се чувствах трайно наранена, а заплахата не ме разколебаваше. Бях готова да поема риска. По-важно беше да се чувствам свободна, отколкото сигурна.
Дали някога съм изпитвала чувство на вина от безразборния секс? Откровено казано, не. Да, и аз намирах поведението си за необичайно, защото не съвпадаше с това на другите жени, но не смятах, че това ме прави по-лоша от тях.
Всъщност излъгах: мислех, че съм лоша. През сухите години на войната продължавах да изпитвам силна вина от случая с Една Паркър Уотсън, а думите „мръсна малка курва“ не излизаха от ума ми. Но към края на войната вече бях приключила с това. Струва ми се, че имаше нещо общо със смъртта на брат ми и болезнената мисъл, че беше загинал, без да се порадва на живота. Войната ми показа, че животът е едновременно опасен и мимолетен, така че няма смисъл да се лишавам от удоволствия и приключения, докато още съм тук.
Можех да прекарам остатъка от дните си в опити да докажа, че съм добро момиче, но това щеше да означава да изневеря на себе си. Вярвах, че съм добър човек, не добро момиче. Просто имах своите апетити и те нямаше да се променят. Затова се отказах от идеята да се противопоставям на желанията си и търсех начини да си доставя удоволствие. След като не се задявах с женени мъже, не мисля, че вредях на когото и да било.
На определен етап от живота си жената се уморява постоянно да се срамува от себе си.
И става такава, каквато е наистина.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
