Нийл Геймън e автор, отдавна познат и обичан от българската аудитория. В чужбина той става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния The Sandman, който го превръща в обичан и уважаван писател сред феновете на жанра. За съжаление у нас на практика няма кой да издава комикси, така че трябва да се задоволим с няколкото му романа и сборник с разкази, преведени на български. Само за протокола ще спомена, че Геймън е един от най-близките приятели на Тери Пратчет, печелил е почти всичко що е престижна награда във фантастиката (включително Хюго и Небюла), по книгите му има филм и сериал, а творбите му се превеждат и продават в огромни тиражи по цял свят.
Както сме разбрали обаче, щом дадена книга се чете от масата и възхвалява от мнозина, време е да бягаме презглава. НО, има случаи, едно на милион, когато подобен продукт, наистина си заслужава. И както знаем, шансът едно на милион, се пада девет от десет пъти. И то не само в Светът на Диска. Защото, повярвайте ми, Геймън е автор, какъвто се ражда веднъж на милион.
„Никога, никъде, никой“ е първата самостоятелна и може би най-добра книга на Геймън, излизала на българския пазар. Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден е за богата и меркантилна жена, пробива в офиса си и живее скучен, еднообразен и щастлив живот. Разбира се, всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, отивайки на работа, разбира, че е изчезнал от лицето на Лондон, всички са забравили за него и никой не е способен да го види. Оказва се, че спасеното момиче е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновено сила, предавана през поколенята.
Момиче, принадлежащо на един друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис и намиращ се под познатия град. Свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магия, чудовища и вълшебни същества оживяват.
И така приключението започва. Ричард се оказва случайно в компанията на няколко странници, пътуващи към мисия, от която зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всичко времена. Учудващо е как Геймън успява да развие и приключи една епична и интелигентна сюжетна линия, с много обрати и разклонения, едва в рамките на по-малко от 300 страници. Без това да попречи на удоволствието или да придаде чувство за недовършеност. Нещо, което мнозина не успяват да направят в рамките на няколко тома.
А гаднярите, дами и джентълмани, ех, гаднярите са черешката на сладоледа, нека ви представя шоколадовото парченце в бисквитената торта, зелената маслинка в мартинито, чушката в маслинката… едни от най-гениалните и оригинални злодеи в книга, на които бихте могли да попаднете някога – господин Круп и господин Вандемар. Две перфектно смазани машини за унищожаване, работещи в комплект. Съществата свалили няколко крале, опожарили Троя, унищожили няколко цивилизации и избили нечет брой герои. Безспирни наемни убийци, вършещи всяка едно престъпление и действие със стил, и…особена жестокост. Бавно, спокойно, уверено и смъртоносно. За собствено удоволствие и забавление. Круп и Вандемар са уникални персонажи, внасящи комедиен елемент в романа и същевременно носещи ужас. Всяко едно тяхно появяване е запомнящо се и съпроводено с много емоция.
В романа на Геймън героите до един са уникални и оригинални, притежаващи собствен характер, образност и стил. Няма герой, напомнящ дори малко на някакъв добре познат стереотип или ако има – то е напълно умишлено. Дори второстепенните персонажи тук са прекрасно правдоподобни същества. Плъхве, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели. Не е за вярване как Геймън успява да създаде толкова пълнокръвни и необичайни литературни образи, в рамките на толкова малък обем. Всички тези чудаци съществуват и живуркат в не по-малко гениаления и добре измислен свят. Долен Лондон. Лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките…или по-скоро кошмарите оживяват. Свят, имащ собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществуващ някъде там долу.
И сега идва време да спомена най-големия плюс на книгата, а и на Геймън въобще – невероятният стил на писане и почти физически блъскащата атмосфера, принуждаваща те да препускаш до посред нощи из страници на книгата. Всяка думичка, метафора и сравнение тук са на място. Уникалната и неповторима стилистика на Геймън те поглъща и прониква много, много надълбоко в съзнанието, като буквално всяка думичка се забива в теб. Красота, в най-чистия си и буквален смисъл.
Неописуемо е чувството и удовлетворението, което носи всяка прочетена страница от „Никога, никъде, никой“. Романът е неповторима концепция между приказност, черен хумор, хорър, мистика и ърбан фентъзи. Авторът успява да донесе онова чувство за фантазия, което на теория би трябвало да ни носят всички книги от жанра, но на практика е не съвсем така. В Neverwhere, както е английското заглавие на книгата, Геймън смесва малко от хумора на Тери Пратчет, малко от света на Луис Карол, малко от мистиката и ужаса с който пише Стивън Кинг и много, много от себе си. За да създаде един от най-добрите романи, писани въобще във фантастика. Ако не сте разбрали от суперлативите, изписани до сега – това е един своеобразен шедьовър в жанра и пътепис на това какво трябва да бъде модерното фентъзи.
Книгата няма недостатъци, а за да не я харесаш, трябва да си ампутиран от какъвто и да е било вкус. Задължително четиво на всеки почитател на жанра. Оценка 10/10
Прочети ревюта и за други две книги на Геймън – „Книга за гробището“ и „Момчетата на Ананси“, „Океанът в края на пътя„.
Прочетете и повече за живота на Нийл Геймън в рубриката „Големите“.
