„Събираш заедно две неща, които не са били събирани дотогава. И светът се променя. Хората може да не забележат веднага, но това няма значение. Светът все пак е променен.“
Началото на последната книга на Джулиан Барнс ме грабна веднага. Да поднася емоции с такава изискана лекота, е запазената му марка, или поне почеркът, който аз съм свикнала да разпознавам в романите му.
Възприемам Барнс като аристократ сред писателите, но не защото има синя кръв или защото е англичанин. Просто тази асоциация изниква в съзнанието ми, докато се наслаждавам на умението му да смирява със сдържаната си интелигентност и едновременно с това да стопля читателските сърца с начина, по който съзерцава човешкото и го полага на страниците на романите си.
Колкото и да обичам Джулиан Барнс обаче, странно ми е да пиша за „Нива на живот“. Част от тази тънка книга е толкова лична и съкровена, че почти ти става неудобно, че си допуснат в нея. Ето защо и думите, с които искам да я опиша, не идват лесно.
„Нива на живот“ е разделена на три доста различни една от друга части, които Барнс деликатно свързва с ненатрапчиви нишки. Първите две разказват историята на летенето с балон и въздушната фотография. „Грехът на висините“ е почти документална, от нея научаваме за първите смели луди, които са се понесли из облаците, осъществявайки мечтите на лишените от крила. „На земята“ пък разплита измислената любов между легендарната френската актриса Сара Бернар и британския авантюрист Фред Бърнаби. Финалът, отбелязан от мемоарното есе „Загуба на дълбочина“, е това, което обаче белязва книгата. Тук идва истинската история – за това, което се случва с един човек, изгубил най-близкото си същество. За Джулиан Барнс след смъртта на съпругата си Пат Кавана.
Не знам дали Джулиан Барнс се е опитал да излекува душата си чрез написването на „Нива на живот“. Знам обаче, че 
всеки читател, който поне веднъж в живота си е бил притиснат до стената след загубата на близък, ще се разпознае в изповедта му. Писателят прави една своеобразна дисекция на скръбта. Всяка мисъл, всяка емоция, всяка последица, всяка реакция… Барнс не спестява раздразнението от околните, безсилието, изгубения смисъл, мислите за самоубийство, въображаемите разговори с Пат и всички онези нощи, в които я сънува.
Авторът поставя ребром и един най-щекотливите въпроси, свързани със скръбта, които считаме едва ли не за неуважително да си задаваме, а именно – какъв е срокът й на годност? След колко време болката минава и отива ли си изобщо? Колко трае „обществено приемливият“ период на траур? Възстановяваш ли се от удара в един момент? Започваш ли да забравяш отишлия си? Продължаваш ли напред? Има ли светлина в края на тунела, или болката е завинаги?
Не мога да ви обещая отговори, но ви гарантирам откровеността на разказвача. Всеки е сам в скръбта си, както и в смъртта, но това не означава, че не можеш да разпознаеш себе си в мъката на другия, да я разбереш и така да разбереш и себе си по-добре, прощавайки си стряскащите мисли и острите думи.
През 2011 г. Джулиан Барнс спечели награда „Букър“ за великолепния си роман „Предчувствие за край“. Това е и естественият връх на литературната му кариера. След този триумф „Нива на живот“ ми се стори някак бледа и не ме заплени така, както другите произведения на Барнс. От друга страна обаче, това не е книга, която се чете просто за удоволствие. Авторът е вградил собствената си душа в творбата и е проявил болезнена искреност към читателя, за да му предостави единствената възможна утеха в ситуация на разпад – откровеността.
