Колъм Тойбин привлече за пръв път вниманието ми при излизането на филмовата адаптаци на романа му „Бруклин“ (изд. „ICU“). Тогава проследих с интерес историята на Ейлиш Лейси – млада ирландка, която имигрира в САЩ в търсене на по-добро бъдеще, и знаех, че със сигурност бих се върнала към творчеството на Тойбин. Авторът ме впечатли с реалистичното си представяне на Ирландия през XX век, със семплия си, но въздействащ стил, и с дълбочината на героите си. Започнах нетърпеливо „Нора Уебстър“ – роман, който също разказва за една ирландка, но с коренно различна съдба.
„Постепенно, каза си, в покоя на зимните вечери, ще измисля как да живея.“
Това кратко и лишено от излишен драматизъм изречение обобщава целта на Нора Уебстър – да се научи как да живее след загубата на съпруга си Морис. Нора е вдовица с четири деца, които отглежда в малкото ирландско градче Енискорти през шейсетте години на XX век. Тя е заобиколена от благоразположени съседи и роднини, които са убедени, че знаят кое е най-добре за нея – не я оставят сама, гледат я със съжаление и най-вече я затрупват със съвети как е редно да постъпи във всяко едно отношение. Дали да започне работа? Къде? Как да възпитава децата си? Какво да прави със себе си?
Нора приема стоически всеки един съвет и коментар. Вътрешно обаче героинята преминава през изблици на гняв, тъга, паника, апатия и непоколебимост. Макар думата „депресия“ да не се споменава в романа, именно това преживява ирландката. Всеки път, когато вземе решение, тя прекарва дълго време в изпитване на вина и чудене дали е постъпила правилно. Претегля всяка дума, която изрича, и се колебае какво друго е можела да каже, как иначе е можела да постъпи. Когато е сама, се задушава, а когато е сред хора, иска да бъде сама.
Междувременно Нора не може да си позволи да е слаба – двете ѝ дъщери се превръщат от момичета в млади жени, а синовете ѝ все още са ученици. Всички имат нужда от подкрепата ѝ, особено тихият Донъл, който, също като нея, преживява повече, отколкото му личи. Вместо да се предаде на мъката си, Нора всеки ден „измисля“ как да живее така, че да не се предаде на депресията, и аз с радост споделях малките ѝ победи.
„Значи това е да си сама, помисли си. Страшна бе не самотата, която я задушаваше, нито миговете,когато смъртта му за пореден път я разтърсваше, сякаш я връхлиташе кола, а ето това – реене с вдигната котва в морето от хора, докато наоколо кипи безсмислен и неразбираем живот.“
Тойбин изгражда майсторска метаморфоза чрез Нора. Нейната история не е наситена с действие – ежедневието ѝ изглежда почти безсъбитийно, а околните често я намират за твърде студена, но достъпът до мислите и чувствата ѝ разкрива друго. Въпреки че ирландката често се ужасява от мнението на околните, необходимостта да взема решения сама ѝ помага да разбере колко независима може да бъде. За мен бе вдъхновяващо да проследя как се научава да се грижи за себе си, да игнорира чуждите гласове и да намира утеха в нови хобита, сред които музиката. Впечатлих се от борбеността, която ѝ помага да не бъде смазана от самотата си и очакванията да е добра майка, сестра и уважаваната вдовица на градския учител.
„Нора Уебстър“ е многопластов роман – освен личните трудности на Нора Тойбин предава и политическото напрежение и бунтовете в Ирландия през шейсетте, наравно с големите световни събития на десетилетието (като например кацането на Луната), които често биват обсъждани в малкото градче. Второстепенните герои са не по-малко интригуващи от Нора, особено децата ѝ, всяко от които преживява по свой начин загубата на родител и несигурността в Ирландия. Любимец ми стана Донъл – мълчаливият ѝ син, който може да изразява себе си единствено чрез фотографията и снимките си.
В интервю за The Guardian Тойбин споделя, че е отлагал десет години написването на „Нора Уебстър“. Неколкократно го прекъсват други негови книги, които са изисквали вниманието му, докато историята на ирландската вдовица е оставала на заден план, но никога забравена. Той признава, че всъщност не е имало нито ден, в който да не е мислил за Нора. Резултатът е роман, впечатляващ с лекотата на прозата си и дълбочината на изразените емоции, към който със сигурност ще се връщам.
Не пропускайте ревюто на Милена Трендафилова за сборника с разкази „Празното семейство“, както и отзива на Цветомира Дукова за „Бруклин“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg.
