Рядко си позволявам да пиша за истински сериозни и трудни книги. И има причина – към тях трябва да се подхожда с внимание и уважение. Любовта ми към философията може да се проследи от първите ми години в гимназията, когато прохождах в науката, но с годините започнах да търся все по-съвременни и академично-философски книги.
Боян Манчев е философ, изкуствовед, културен теоретик, драматург. Академичните му постижения и личностна значимост са наистина огромни. Също толкова впечатляваща е библиографията на Манчев, в която присъстват над 10 труда, като има книги на български, английски, френски и италиански език. Името му можете да срещнете сред колектива, работил над „Времето на метаморфозата (Опити върху Кафка)“ (изд. „Изток-Запад“). На по-широката публика името му може би е познато като съосновател на театрална група „Метеор“, чиито постановки и спектакли са повече от различни от почти всичко, което можете да гледате на родна сцена.
„Новият атанор. Начала на философската фантастика“ (изд. Metheor) от Боян Манчев е една от онези книги, които рядко попадат случайно в ръцете на търсещия. А е особено интересно, ако не си подозирал, че си търсещ. Книгата е първа от поредицата на Манчев „Философската фантастика“ и включва Пролога „Начала на философската фантастика“, следвана от така наречените опити: „Опасността на философията“, „Апейрон, Безмерният“, „Огън“, „Хаос“ и „Освободеният хаос“.
Преди да се опитам да говоря за книгата, искам да обърна внимание на нейната визия. Бих искала да нарека книгата масивна, но не желая да създавам грешно впечатление, тъй като използваме това прилагателно за големи, дебели книги. Една от причините да поискам да прочета „Новият атанор“ беше именно изчистената, неангажираща корица и интересният шрифт, чието използване изобщо не е случайно, но авторът и изд. Metheor са отделили внимание, за да задоволят интереса. Интересен и различен, шрифтът се казва Milka, кръстен на българската художничка Милка Пейкова. Самата книга ляга тежко в ръцете на читателя и успява да го подготви за своята сериозност от пръв поглед и допир.
Философската фантастика е чист експеримент на мисълта. Но не на мисълта, противопоставена на света, а на мисълта като активна сила на света.
Прологът ни въвежда в мислите на автора, завихряйки интереса към съдържанието на книгата. Манчев не използва научнопопулярен език, напротив; в академичния му изказ има мелодия, поезия и усещане за лекота, която те кара да искаш да изпаднеш в нещо подобно на медитация. Манчев постига разграничение на термините и обяснява концепцията си по начин, който те кара да погледнеш на познати неща от други ъгли. Не съм сигурна, че това са били целите му, но предполагам философията е до такава степен индивидуална материя, че няма как да сме сигурни дали сме стигнали там, където е искал да ни заведе авторът.
В „Опасността на философията“ Боян Манчев ни връща в самото начало, в корена на философията. Върнати сме към истинското начало на философията и нейното зараждане. За нейните цели, за нейната същност. И е интересно колко дълбоко може да се изследва концепцията за философия и какъв е нейният ек през годините.
Философията, както изкуството, науката, религията и политиката, се явява като актуалност на потенциалните модалности на света. Анаксимандър и Хераклит изобретяват философията като модализират мисълта като потенциалност на света. Аристотел, Спиноза, Кант и романтиците ги следват.
„Апейрон, Безмерният“, „Огън“, „Хаос“ и „Освободеният хаос“ представляват едно цяло, макар и да са разделени като концепция… или поне така изглежда. В интерес на истината, когато започвах книгата, бях доста любопитна какви биха могли да бъдат различните теми, които Боян Манчев засяга. Те обаче са много и в същото време се свеждат до една: същността, истинността на философията, нейното начало и началото на мисълта като част от света. Както споменах, стилът на Манчев е уникално жив, криволичещ и четенето е по-скоро като слушането на монолог. Поне моето усещане беше такова. Една река от мисли, към която се включват различни потоци на уточнения и нови идеи, които само обогатяват оригиналната концепция и всеки един от опитите е всъщност част от едно цяло.
Манчев успява да придаде на философията един различен облик, който я прави очевидно романтична и по-комплексна от това, на което сме свикнали в ежедневието. Той успява да изтъкне нейните цветове и красоти по начин, който малко хора биха могли.
В училище често учениците ме питат защо отдавам такова значение на философията, защо твърдя, че тя е важна, но моите отговори винаги са били някак плоски, безкръвни и недостатъчни. Чрез „Новият Атанор“ успях отново да се влюбя във философията по един по-сложен начин, но такъв, че изгради огнения и хаотичен образ на философията в главата ми, давайки ми отговори на въпроси, които не знаех, че съм си задавала. Този текст, който по никакъв начин не може да покаже красотата на книгата, която съм търсила, без да знам, че съм в търсене, не е за цел да ви разкаже „Новият Атанор“. Неговата цел е по-скоро да ви служи като пример, че има книги, които си засужава да знаете, че търсите, защото намирането е превъзходно усещане. Книгата е подходяща за хора, които искат да проникнат в един друг аспект на науката, но и желаещи да се сблъскат с мисленето на Манчев.
Ако искате да се гмурнете и в други книги на издателство „Metheor“, препоръчваме ви да прочетете откъса от „Наръчник на хореографа“ от Джонатан Бъроуз.
