Ако Лия Хануел кажеше, че цветето е синьо,
а Кийша Блейк също кажеше, че цветето е синьо,
как биха могли да са сигурни, че с думата „синьо“
описват едно и също явление?
„NW“ (изд. „Жанет 45“) е книга, която е най-добре да се чете няколко седмици след завръщане от Лондон. Докато спомените за претъпканото метро са още пресни. Докато навън е мрачно, а за книгоразделител си служиш с етикет от стока, закупена от Уайт Харт Лейн. Тогава по-живо ще усетиш миризмата на дюнерите, витрините с прясно месо, отрупаните с плодове щандове, вестниците на чужди езици. А ако и допреди броени дни си се разхождал из Норт Финчли Роуд, Камдън и Фулъм Бродуей, „NW“ има огромни шансове да стане интимна за теб творба. При мен се получи точно така.
Основната грешка, която читателят може да допусне с този роман, е да се опита да разбере всичко веднага. Жадно да очаква някаква строга логика да изкристализира на секундата. Отсега предупреждавам – това няма да се случи. Търпение трябва. Търпение и разфокусиран поглед. Да не се втренчваш в случката и да мислиш, че тя е всичко. Не е. Средата, където тя се ражда, е важната. Атмосферата, цветовете, жегата и миризмите. И хората.
Не са добри хора. Не са достатъчно почтени дори да бъдат хора, които не се притесняват да бъдат добри хора.
Героите на Зейди Смит разкриват, че проблемът с това дали съществуваме, не спира да ни мъчи, независимо от триумфите, които сме извоювали. Постиженията не са в състояние да придадат плътност на лицата ни и колкото и усилия да хвърлим, за да бъдем забелязани, няма никаква гаранция, че това ще се случи. Нито че ще получим вниманието и отношението, за което копнеем. Напротив – в един момент това пропиляно време може да се окаже безвъзвратна спирачка в развитието ни.
Натали Блейк се бе превърнала в човек, неспособен да се самонаблюдава. Оставена да си блъска главата сама, тя бързо се завихряше надолу по спиралата на презрението към самата себе си.
Зейди Смит свободно се разпорежда с безброй детайли, наполовина завършени мисли, звуци и картини от ежедневието. Нито едно от тях не е акцент или би било важно, ако съществува самостоятелно. Читателски фон, познат ни от собствените ни животи. В един момент ярък и впечатляващ, а в друг – напълно незабележим. Сложни за употреба изразни средства, които постепенно изградиха у мен усещането, че животът се стреми да ни изненада, но вместо това не спира да се самоцитира.
И тогава те видяха своята голота и се засрамиха.
„NW“ не е книга, за която просто мога да кажа, че ми е харесала или не ми е харесала. Не е толкова просто. Няма критерий, по който мога да я оценя еднозначно. Нито мога да изтъкна недостатък, чрез който да заявя, че е оставила чувство на неудовлетвореност в мен. Това е книга, която не цели да ти стане приятел или да те поучи. Напротив – води си един самостоятелен противоречив карибски живот, уютно ситуиран в северозападен Лондон. Ако искаш да се потопиш в него, входната врата е широко отворена. Ще си наблюдател. Или ще ти е интересно, или ще ти е скучно. Или ще си съпричастен, или няма да си. Всички опции са пред теб и никой не се опитва да те тласка и насочва.
И накрая искам да споделя, че все повече се възхищавам на начина, по който Невена Дишлиева-Кръстева работи върху книгите, които превежда. С пълна всеотдайност, подробно и с много страст. Въпреки че не съм запознат с оригиналния текст, отношението и обичта й към всяка дума се усещат ясно. Или поне аз вярвам, че ги усещам. Виждам нюансите и как някоя дума е предпочетена пред синонимите й и че това не е случайно. Този ужасно тежък труд, който е хвърлила, е нещо, за което аз като читател, обожаващ езика ни, съм ужасно благодарен.
Прочетете и две ревюта за предишната книга на Зейди Смит, издадена на български – „Бели зъби„. Текстовете са на Милена Златарова и на Митко Аврамов.
