Обичам интертекстуалността. Връзките с книгите в книгите ме очароват и много често събуждат читателското ми любопитство и желание. Така се случи и с „Обладаване“ – роман на носителката на награда „Букър“ А. С. Байът, за който научих от неголям цитат в началото на една от главите на „Пътешественикът във времето и неговата жена“. Усещането ми от краткия откъс беше хипнотично, а месеци по-късно се оказа, че Одри Нифнегър е поставила на пътя ми едно книжно предизвикателство, с което се гордея, че се справих.
„Обладаване“ (изд. „Агата-А“) е огромен роман, който съчетава обширен брой разнолики характери и внушения, въплътени с респектиращ арсенал изразни средства, в търсене на универсален ключ, през който да се чете всеки текст. Байът създава плетеница от религия, митове и легенди, архетипове, кореспонденции, научни статии, едновременно положени в контекста и на съвремието, и на миналото, с цел „отдавна отминали времена да се свържат с мимолетно изплъзващото ни се настояще“.
Въпросите, които поставя английската писателка, са сложни в придадената им форма и не предполагат достигането на правилен отговор. Интересното е, че Байът дава на читателя най-малко две насоки, през които може да разсъждава. Да се изгубиш в този лабиринт от теории, изкуство, човешки съдби и необясними човешки чувства е лесно, но аз призовавам читателя към търпение, защото краят си струва всички заобиколни пътища и сумрачни непознати гори.
Поривът по писане – сбъднат, неосъществен или потиснат, свързва всички герои в романа. И донася въпроса: за кого пише писателят? За кого пише ученият? А след откриването на тайните писма между големия поет Рандолф Хенри Аш и неоценената (и, оказва се, безценна) Кристбел Ламот – ако писмата изключват читателя като съавтор, трябва ли ученият да ги анализира, обобщава и разгласява?
Нравственият избор и професионалната етика са ловко елиминирани, защото Байът представя действията на младите изследователи на Аш и Ламот като движени от поток от ирационални чувства. Като влюбени, като обезумели, като обладани от духове на мъртви поети.
Байът води героите си на ръба и отвъд предела на лудостта. Поставя ги в ситуации без право на избор и ги заставя да изживеят своята история, като не пропуска да ни докаже, че животът е една и съща приказка, написана от безчет различни ръце.
В центъра на „Обладаване“ е противопоставянето свобода – любов. Колкото и да повтаряме, че голямата любов не поставя ограничения, истината е различна от клишето. Границите, не-освободеността в пълноценната любовна връзка са искани и доброволни – пунктирани линии, към които всичко се е стремяло до момента на срещата и от които започва всичко смислено впоследствие.
Истинската свобода е умението изкусно, мъдро и с признателност да се придвижваме в пространството, което ни обгражда, и да не се стремим да опознаем нищо отвъд пределите му, което не можем да вкусим или да докоснем.
Феята Мелюзина, нарисувана от немския художник Юлиус Хюбнер
Но на всички ни е ясно, че сме простосмъртни и изначално грешни, че не умеем да бъдем свободни наистина. Животът е игра, преструвка, а кое е по-силно в любовта – действието или въображаемото?
Поетесата Кристабел е едновременно Прозерпина, Мелюзина, Лилит, змия, змей, вещица, майка, обединяваща мъжко и женско – истина, погребана под хиляди пластове човешко себепознание. Тя, нейните проявления и наследници избират да се откажат от чисто женските илюзии и страхове и защитават единствено свободата си. Живеят в потайност, жертват простите радости… за да спечелят неограничена власт, но за разлика от царицата в шаха, са наказвани за силата, която обладават.
В романа можем да разграничим три вида проникване – като мания, която има уродливо изражение, като преклонение и вдъхновение, и в страстта на любовниците. Както и два вида любов – платонична и изпепеляваща. От няколкото варианта на съживяване на мъртвото минало се възраждат истинският поет и младата любов, отказали се да анализират и приели всичко, в което е опасно да се вярва.
