Десет години след появата на първата книга от любимата ми трилогия „Милениум“ на вече покойния Стиг Ларшон издателство „Colibri“ пуснаха на български „Онова, което не ме убива“. Автор на продължението е Давид Лагеркранс – шведски журналист и писател, станал известен с биографията на футболиста Златан Ибрахимович.
Ако името на новия роман ви звучи някак познато и клиширано, то усещането ви е правилно, защото заглавието е взето от така популярния цитат на Ницше: „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен“. Изборът на корица също буди известни негативни впечатления у мен (ще се въздържа да кажа повече по този повод), но толкова много копнеех отново да чета за Микаел Блумквист и Лисбет Саландер, че реших да пренебрегна предразсъдъците си и да дам шанс на Лагеркранс.
По начало хич не одобрявам истерията около трилогията на Ларшон, или по-точно манията на някои хора да печелят пари от героите му след смъртта му (тепърва предстои излизането на още две нови книги от поредицата). В този ред на мисли, холивудската екранизация с Даниел Крейг ми изглеждаше безумно по ред причини. Първо, ако хората, които стоят зад кастинга, бяха чели по-задълбочено романите, надали щяха да изберат подобен секссимвол за главната мъжка роля. Мнението ми е същото и за избора на актриса в ролята на Лисбет.
Второ, защо изобщо е нужно отново да се американизира нещо, което си е толкова хубаво в естествения си шведски вид? Гледала съм и трите филма по книгите и те са далеч по-качествени, отколкото първия напън на американците да изкарат пари от книгите на Ларшон. И тук държа да уточня, че така важната роля на Залаченко, бащата на Саландер, в шведската адаптация се играе от българския актьор Георги Стайков, който се справя блестящо с превъплъщението си.
Давид Лагеркранс
Но нека се върнем към опита на Лагеркранс да продължи една история, която мнозина не искаха да свършва.
Професор Франс Балдер е убит. Той е един от най-прочутите учени в международен план и водещо име в областта на AI технологиите. Накратко, Балдер се е опитвал да накара компютрите да мислят, но някой решава, че професорът трябва да да замлъкне завинаги. Създаването на изкуствен суперинтелект (ИСИ) изглежда колкото невъзможно, толкова и съблазнително. Въпросът е, че подобна сила би могла да попадне в неправилните ръце, които вместо да я използват за благото на човечеството, ще злоупотребят. Свидетел на убийството става 8-годишният син на професора – Аугуст Балдер. Момчето е аутист, но същевременно притежава изключителни дарби, които го превръщат във важен фактор за разкриването на убиеца.
За да стане още по-интересно, Лагеркранс вкарва в сюжета американската Агенция по националната сигурност, американската компютърна компания „Солифон“ и руската мафия, както и една зла сестра-близначка, завърнала се от миналото, за да навакса със своето закъсняло отмъщение. Разбира се, схемата ви е добре позната – Блумквист отново ще бъде в центъра на събитията и ще направи репортажа на живота си, разкривайки на обществото кой стои зад злодеянието, а Саландер ще се появи в правилния момент, за да спаси всички с хакерските си умения и точната си стрелба.
Не мога да не спомена наличието на още няколко банални момента в сюжета, които ме разочароваха. Един от тях е причината Лисбет да се спре на своя прякор Осата. Според Лагеркранс хакерката се е вдъхновила от прочути комикси. Сериозно?! Комикси? Лисбет и комикси нещо хич не ми се връзват…
Въпреки това Лагеркранс определено се е постарал. И до голяма степен му се е получило. Личи си, че е хвърлен доста труд за проучвания. Романът те грабва и увлича, така че не можеш да спреш да го четеш. Но фактът, че Лагеркранс изобщо не е ползвал записките на Ларшон, ме навежда на мисълта, че Ларшон може би е щял да поеме в коренно различна посока и да развие сюжета доста по-интригуващо. Уви, никога няма да разберем…
Хубавото е, че онези, които не са чели дори една книга от трилогията „Милениум“, спокойно могат да посегнат към „Онова, което не ме убива“, за да се запознаят с историята. Лагеркранс е вплел достатъчно препратки за отминалите събития. С други думи, написал си е домашното като за отличен. Ала никога няма да може да излезе от сянката на гения Стиг Ларшон.
Корицата е пример за проява на лош вкус. И голяма изненада да се случи точно от това издателство.